Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Прекосявам форума. От върха на своята колона на трийсет метра от земята Константин ме следи с поглед. Висок е трийсет метра и всеки сантиметър от него е божествен: гол, с лъчиста корона, чиито дълги заострени краища се протягат, за да стигнат зората. В едната ръка държи копие, а в другата стиска глобуса на света. Инженерите му го монтираха на колоната за една нощ и когато слънцето изгря, Константин се появи над града сякаш от небесата. Чух, че християните били бесни.
Трудно е да свържеш огорчения човек, когото видях в мавзолея, смален от вечността, с бога над мен. Опитвам се да не мисля за това и продължавам да бързам. Завивам наляво надолу по хълма, между сградите зървам сивото море и отново ускорявам ход. Не искам да закъснявам.
Човек има чувството, че градът е опустял. Константин потегли на война преди три дни. Хиляда войници се събраха на августеума, величествения площад пред двореца. Константин в златна броня ги изведе от града в позлатена колесница, теглена от бели коне. Слънцето, някогашният му покровител, отново го благослови. Христограмът, прикрепен към шлема му, грееше; стражите от Школата в своите бели униформи блестяха като острие от светлина зад него.
А пред всички тях вървеше лабарумът — щандартът, който бе изковал пред Милвийската битка. Минали са почти двайсет и пет години, откакто за пръв път го показа, застанал върху една гробница край Виа Фламиния. Оттогава рядко е имало година да не предвожда армията в битка. Готи, сармати, франки, императори съперници — всички те срещаха непобедимия щандарт и бяха разбивани. Въпреки това по него няма и драскотина. Златният венец, който обгражда христограма, е толкова ярък, колкото в деня, когато е бил изработен; слънчевите лъчи блестят през инкрустираните скъпоценни камъни като звезди.
Цялото население излезе да гледа, изпълваше улиците в продължение на мили без край. Вероятно повечето са се питали дали някога ще го видят отново — и кой ще води армията, когато поеме по пътя назад.
А сега дойде време за едно друго заминаване. Днес Симах потегля с кораб за Пирея на еднопосочно пътуване до някаква безименна скала в Бяло море. Дошъл съм да го изпратя. Мисля, че поне това му дължа.
Спускам се по стръмните стъпала между два склада и излизам на кея. Макар да е много рано сутринта, пристанището вече кипи от живот. Рибари разтоварват нощния улов; камъните звънтят, докато роби търкалят амфори с вино към празните ръчни колички. В другия край, където стълбище води към кораба, стоят четирима войници от дворцовата охрана и си разказват мръсни истории. Симах не е с тях.
Приближавам ги.
— Тук ли е Аврелий Симах?
Никой от тях не ме разпознава и не отдава чест. Били са още деца, когато за последен път съм предвождал легион. За всеки случай сержантът ме оглежда предпазливо.
— Кой иска да знае?
— Приятел на Август. — Показвам им диптиха от слонова кост и те застават мирно.
— Още не е дошъл — отговаря сержантът. След това оглежда небето. — Дано дойде по-скоро, защото при изгрев смяната ми свършва.
— И този там — добавя един от войниците, когато посочва една фигура, която се крие в преддверието на склада за зърно със спусната върху лицето качулка на наметалото — пита за затворника.
Тръгвам надолу по кея. Хрумва ми нещо, което Симеон беше казал — ако има справедливост, днес сутринта ще го кача на този кораб — но въпреки това тръпки полазват по гърба ми. Сега, когато Константин е заминал, градът е по-опасно място.
Фигурата излиза от преддверието и тръгва към мен. Качулката се свлича назад: Порфирий. През изминалата седмица е остарял. Театралната енергия, която помня от Симаховата градина, е приглушена; блясъкът в очите — избледнял. За моя изненада той ме прегръща като стар приятел.
— Ние, възрастните хора, трябва да се държим един за друг — заявява, — преди младите напълно да са ни изхвърлили.
Отстъпва и ме оглежда изпитателно.
— Чух, че не си одобрил онова, което сториха на Симах.
— Август лично произнесе присъдата по случая.
— Човек би си помислил, че щом е решил да го извърши толкова явно, Симах просто би си признал.
Дали не се опитва да ме накара да кажа нещо инкриминиращо? Оглеждам оживеното пристанище: пристанищния хамалин, който похапва навита зеленчукова питка, седнал на амфора, пристанищния писар, почукващ със стилото си върху плочка за писане. Където и да отидеш в този град, винаги има публика. По-добре да си мълча.