Тайната на мъртвите

Аврелий Симах лежи свлечен до ръба на басейна. Ръцете му са разперени, сякаш иска да запази равновесие: дясната му ръка е потопена във водата. Лицето му е лилаво; туниката — на червени петна от кръвта в повръщаното, което е изкашлял по гърдите си.

С Порфирий се споглеждаме. Никой от нас не смята, че това е нещастен случай.

Първо се отървават от теб, след това изпращат убийците.

Бял мраморен бюст лежи в краката на Симах. Порфирий се опитва да го вдигне, но е прекалено тежък за него. Прочита името в основата и се изсмива горчиво.

— Катон Младия. Знаеш ли тази история?

— Така мисля.

— Стоик, който предпочел самоубийството пред изгнанието. — Подритва с босия си крак бюста по чакъла. — Симах не беше по-силен от мен. Не би довлякъл Катон дотук само за да разиграе историческа сценка.

— Някой е искал да си помислим, че точно това е направил.

— Искат да мислим, че е самоубийство.

Във водата проблясва нещо, което привлича погледа ми. Протягам се и изваждам малка сребърна чаша. Една от рибите е толкова близо, че усещам люспите й по кожата си, но не помръдва. Никоя не помръдва.

Всички риби са мъртви. Носят се с коремите нагоре по повърхността, полюшвайки се леко като перца.

Изведнъж усещам водата по ръката ми като обрив, тя пробожда и пари голата ми кожа. Вероятно това се дължи в голяма степен на въображението ми, но зная, че има отрови, които могат да убият при допир. Избърсвам ръката си с пеша на наметалото и търкам толкова силно, че едва не си разранявам кожата.

Порфирий ме наблюдава неуверено.

— Отровата е била в чашата — обяснявам аз. — Когато Симах е паднал, тя се е търколила във водата. Вътре е имало достатъчно, за да отрови рибата. Вероятно вълче биле.

— Аврелий Симах заслужаваше нещо по-добро от това. — С внезапен изблик на енергия той сграбчва бюста, бута, тегли и го прехвърля през ръба на басейна. Той пада с плясък във водата: вълната прелива през ръба. Няколко риби са изхвърлени на земята.

— Трябва да извикаме стражата.

Порфирий ме поглежда така, сякаш съм си изгубил ума.

— Ще кажат, че е самоубийство.

— Точно това искаме да кажат. По-добре е, отколкото да обвинят нас.

Гневът ме напуска. Сега и двамата сме оплетени в тази мрежа. Той отива при колонадата и сяда прегърбен на едно стъпало. Аз обикалям езерото и си налагам да преодолея желанието да си търкам ръката.

— Симах не се е самоубил — казвам аз. — Онзи, който го е убил, вероятно е убил и Александър.

Той вдига очи.

— Това задължително ли е?

— Нека приемем, че Симах не е убил Александър. Можем ли да приемем, че който го е убил, е искал да припише това на Симах?

— Можем да приемем, че е имал мотив. Но такъв имат мнозина. Включително ти.

Започва да ме дразни, възразявайки на всяка дума, която казвам, подобно на софист на форума. Самодоволните философи в нишите на колонадата зад него сякаш кимат в съгласие.