Тайната на мъртвите

— Пред пещерата видях сметката на един от лошите, но може да има още. — Той погледна през рамо. — Разбира се, все още има време.

Тя не отговори, а продължи да го гледа ококорена.

— Как…?

— Как те намерих? Или как така не съм умрял?

— Как ще се измъкнем оттук?

Той се засмя.

— Както винаги практична. Точно това обичам в теб. — Хвана я за ръката и клекна пред нея. — Боже, колко ми липсваше. Толкова съжалявам за… всичко.

Ръката му беше студена, но дъхът му върху бузата й бе топъл. Въпреки мръсотията и пушека, които го обгръщаха, тя подуши отсянка от истинската му миризма — силна и сладка като уиски в зимна нощ. Това повече от всичко друго я убеди, че е действителен.

— В съседната долина има една колиба. Драгович не знае за нея. Там живях през последните няколко дни.

Тя го гледаше безизразно.

Той обхвана с длани бузите й.

— Аби, чаках те!

Излязоха от пещерата и поеха колкото може по-бързо през гората. Майкъл водеше, а Аби се стараеше с все сили да не изостава. Боботенето на хеликоптера продължаваше да разтърсва въздуха, макар че дърветата го правеха невидим.

— Това са американците — уверено обяви Майкъл. — Вероятно стрелят по сенки. Ако някой отвръщаше на огъня, щяха да се чуват други звуци.

Все още в гората, прехвърлиха хребета и започнаха да се спускат по склона от другата страна. Стрелбата вече не се чуваше, макар че хеликоптерът още не беше отлетял. Всъщност боботенето и плясъкът сякаш се усилваха. Прелетя точно над главите им, откъсвайки капки от мокрите дървета, които забарабаниха по тях като дъжд.

— Най-сетне сами — обяви Майкъл, наподобявайки френски акцент.

Това бяха думи, които често използваше в Прищина, когато техни приятели най-после си тръгнат след дълга алкохолна вечер. Още едно малко доказателство, че беше истински.

Без да спират, продължиха надолу към долината. Слънцето залезе зад облаците; въздухът стана студен. Точно в момента, когато Аби си помисли, че повече не може да направи и крачка, излязоха на полянка — в действителност това бе празното пространство между две големи дървета, където се издигаше малка каменна колиба. Не беше представителна, но се виждаха комин и здрав покрив, а това беше напълно достатъчно на Аби.

Майкъл не посмя да запали огън, а и дървата в гората така или иначе бяха мокри. Аби се сви под изгризано от мишките одеяло на дървен нар, докато той топлеше консерва зрял боб на газовата печка.

— Хайде, разкажи ми пак защо не си мъртъв?

— Заблудих те, нали? — Видя как у нея се надига гняв и бързо се извини. — Съжалявам, зная, че не е смешно.

— Това не е игра.

— Не, не е. — Извади тапата на винена бутилка и изля малко от съдържанието й в метално канче. Течността беше прозрачна като отрова и толкова силна, че Аби я подуши чак от другата страна на помещението.