Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Псст!
И рязко се обърна по посока на изскърцало дърво. Част от червените тапети се люшна напред на панти, които не бе забелязала, и тя видя доктор Свенсон, а зад него, на едно тясно стълбище, достатъчно стръмно, за да прилича повече на стълба, силуета на Чан на фона на отворена към покрива капандура.
— Божичко! — възкликна госпожица Темпъл. — Който го е направил, е бил хитър като пет маймуни заедно!
— Леля ви замина в безопасност — каза Свенсон и излезе в коридора, за да си вземе нещата.
— Толкова се радвам да го чуя — отвърна госпожица Темпъл. Докторът навлече шинела си, който — след като бе изчеткан и изгладен — бе възвърнал част от военната си спретнатост. — Изобщо не видях тази врата — продължи тя, докато разглеждаше скритите панти.
— Следват ли ви? — изсъска Чан.
— Доколкото видях, не — отговори госпожица Темпъл шепнешком. — Не ги видях във фоайето. Ох! — И се извърна рязко, понеже ръката на доктор Свенсон я стисна за рамото.
— Извинете ме! — каза той, докато се мъчеше да обуе десния си ботуш. Не можа да се справи с една ръка и заподскача неловко.
— Трябва да побързаме — обади се Чан.
— Само секунда! — прошепна Свенсон. Почти бе обул ботуша. Госпожица Темпъл чакаше. Задачата му наистина беше трудна. Опита се да подхване окуражаващ разговор.
— Досега не съм била на покрив, поне не на толкова висок. Сигурна съм, че гледката ще е хубава — горе с птичките!
Това май не беше подходяща тема, защото Свенсон я погледна, лицето му стана още по-бледо и той започна да се мъчи с втория ботуш.
— Добре ли сте, докторе? Знам, че успяхте да поспите само два часа…
— Вървете напред — каза той с неубедителна небрежност. Почти бе нахлузил втория ботуш. Препъна се и го настъпи — ботушът се влачеше като някаква странна риба, закачена за крака му. — Ще дойда, уверявам ви.
— Докторе! — изсъска Чан. — Всичко ще е наред. Покривът е широк, а изкачването няма нищо общо с онази тръба!
— Какво общо има тръбата? — попита госпожица Темпъл.
— Амиии… — почна доктор Свенсон.
— Нали сте се справили прекрасно?
— Имам… известни затруднения с височините. Мъчителни затруднения.
— Разбирам ви — усмихна се госпожица Темпъл. — Е, значи ще си помагаме. Елате! — И го хвана за ръката.
Небето беше сиво и толкова ниско, че сякаш можеха да го докоснат; слънцето бе скрито зад дебели зимни облаци. Въздухът беше студен и влажен и ако имаше малко по-силен вятър, госпожица Темпъл щеше да си каже, че са на морето. Вдиша с удоволствие. Погледна надолу и с почуда видя, че под краката й има твърд слой намазана с катран хартия и медна обшивка — значи това било да вървиш по покрив! Чан залости капандурата с някакви дъски, за да не може да се отвори лесно отдолу. Госпожица Темпъл чак сега видя, че е взел килимената й чанта — беше я забравила напълно, — и се протегна да я вземе от него. Той поклати глава, кимна към близката сграда и каза:
— Мисля, че можем да тръгнем нататък — на север.
— Щом трябва — измънка Свенсон.
Госпожица Темпъл видя, че е време да действа, и каза решително:
— Извинете ме, но преди да тръгнем заедно, мисля, не, убедена съм, че трябва да поговорим.
Чан свъси вежди.
— Може да дойдат всеки момент.
— Да, но не мисля, че идват. Мисля, че ни чакат на улицата или чакат господин Спанинг да се погрижи гостите в стаите до моята да не бъдат обезпокоени от никакви писъци. Убедена съм, че имаме поне още няколко минути.
Двамата се спогледаха със съмнение и тя нарочно се покашля, за да върне вниманието им към себе си.
— За огромен ужас на единствената ми роднина аз попаднах в компанията на двама мъже на самия ръб — така да се каже — на почтеността. Тази сутрин бяхме непознати. В момента и тримата търсим убежище. Това, което искам, за което настоявам, е да изясним какво се надява да постигне всеки от нас, на какви господари служим, накратко, какво е нашето споразумение.