Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Господин Спанинг!
— Госпожице Темпъл? — отвърна той предпазливо, обичайно мазното му държане се колебаеше между недоверието и гордостта от собственото му коварство.
Тя отиде до рецепцията — с крайчеца на окото си видя, че никой не се спотайва под стълбите, а в огледалото зад гърба на Спанинг виждаше главния вход: мъжете с наметалата си стояха там. Противно на навиците и възпитанието си госпожица Темпъл се повдигна на пръсти и закачливо опря лакти на плота.
— Сигурна съм, че знаете защо съм дошла — усмихна се тя.
— Нима?
— О, да. — Тя изпърха с мигли.
— Боя се, че не…
— Може би сте били толкова затънали в работа, че ви се е изплъзнало от ума… — Тя огледа празното фоайе. — Макар да не изглежда така. Кажете ми, господин Спанинг, наистина ли бяхте потънали в неотложни задължения? — Все още се усмихваше, но в иначе сладкия й гласец се прокрадна стоманена нотка.
— Както знаете, госпожице Темпъл, обичайните ми задължения са много…
— Да, да, но не ви ли се наложи да се занимавате и с някои не толкова обичайни?
— Не ви разбирам, госпо…
— Знаете ли — продължи госпожица Темпъл, — винаги съм искала да ви попитам за марката на помадата ви, защото винаги съм намирала косата ви за толкова… подредена. И лъскава, идеално сресана и лъскава. Иска ми се да виждам тази прическа на колкото се може повече мъже в града, но не знаех какво да препоръчам — и все забравям да ви питам!
— „Бронсънс“, госпожице.
— „Бронсънс“. Отлично. — Тя се наведе с внезапно сериозно изражение. — Не ви ли е страх от огън?
— От огън ли?
— Да не се наведете прекалено близо до някоя свещ? Мислех си, че — пуф! — Тя се изкиска. — Ах, колко е хубаво да се посмее човек. Но аз говоря сериозно, господин Спанинг. И искам отговор, независимо колко се стараете да ме очаровате!
— Уверявам ви, госпожице Темпъл…
— В какво, господин Спанинг? В какво ме уверявате днес?
Вече не се усмихваше, а го гледаше право в очите. Той не отговори. Тя вдигна зелената чантичка и я остави да тупне силно на бюрото. Съдържанието й не беше обичайно за дамска чанта. Спанинг видя как тя сръчно завъртя чантата към него и я стисна през плата — небрежно, но необяснимо заплашително.
— Как точно мога да ви помогна? — попита той покорно.
— Заминавам — каза тя. — Леля ми също, но отива другаде. Искам да запазя стаите си. Предполагам, че бележка за кредит ще успокои всяко притеснение?
— Разбира се. И ще се върнете?
— Когато се върна.
— Разбирам.
— Добре. Знаете ли, преди малко хотелът сякаш гъмжеше от чуждестранни войници.
— Така ли?
— Като че ли отиваха на втория етаж. — Тя се огледа и зашепна. На Спанинг му наложи да се наведе напред, за да чуе думите й. — Знаете ли, господин Спанинг, знаете ли какъв звук издава човек, когато го бият с камшик толкова, че вече не може да извика от болка?
Господин Спанинг се дръпна и примигна. Госпожица Темпъл се приближи още и прошепна:
— Защото аз знам.
Спанинг преглътна. Госпожица Темпъл се изправи и се усмихна.
— Предполагам, че ботушите и шинелът на доктора вече са почистени, нали?
Качи се обратно по главното стълбище на втория етаж и тръгна по коридора към задните стълби, стиснала зелената си чантичка в едната ръка, а ботушите на доктора в другата; шинелът му бе преметнат през лакътя й. Натъпканата с ненужни дрехи пътна чанта бе оставила на Спанинг да й я пази, докато не се приготвела да тръгне, което щяло да стане най-вероятно след обяда. Така че бе осведомила Спанинг (и войниците), че тя (и по подразбиране чрез ботушите Свенсон и Чан) ще може да бъде открита в стаите й през следващите няколко часа. Когато вече не можеха да я видят от фоайето, госпожица Темпъл повдигна полите си и забърза. С повече късмет останалите се бяха възползвали от разсейването, за да изведат леля й и прислужничките през служебния вход. Портиерите щяха да поемат багажа и да намерят карета, а Свенсон и Чан щяха да останат скрити вътре. Но дали войниците вече не влизаха във фоайето? Стигна четвъртия етаж и спря да се ослуша. Не чу стъпки от ботуши и продължи да припка нагоре. На осмия етаж спря пак, почервеняла и задъхана. Никога не се беше качвала на този последен етаж и нямаше представа къде да намери това, което Чан я бе уверил, че е тук. Тръгна покрай врати, които сигурно водеха в нормални стаи, зави зад ъгъла и стигна дъното на коридора. Тръгна на другата страна и видя същия задънен край. Останала без дъх от изкачването, госпожица Темпъл започна да се тревожи и прошепна или по-скоро изсъска отчаяно на празното пространство: