Звездни дневници

— Вярвам — рече отец Мемнар, — а ако моята вяра е обоснована, този, в когото вярвам, знае това и без официалните ми декларации. Разумът си е създавал различни модели на Бог в историята и всеки пореден е уникален, а това е грешка, защото моделирането е кодификация, а кодифицираната тайна вече не е тайна. Догмите изглеждат вечно трайни само в началото на пътя към цивилизационната далнина. Отначало Бог е строг Отец, после Пастир, после Творец, влюбен в Сътворението, така че на хората е отредена ролята ту на послушни деца, ту на покорни овчици, накрая — на възхитени клакьори. Но е детинщина да се мисли, че Бог е създавал, само за да му кади от сутрин до вечер което е създал, да го обича в аванс за отвъдното, ако тленното не се нрави, сякаш е някакъв виртуоз и за всяка нова порция захласнати молитви подготвя бис под формата на вечен живот след представянето, ще рече най-добрия си номер пази за след падането на смъртната завеса. Тази театрална версия на теодицеята е нашето прадавно минало.

Ако Бог знае всичко, значи знае и за мен, и то за безкрайно дълго време, преди да се появя от небитието. Знае също какво да реши за моя или твоя страх или очакване, защото много добре знае и какво ще реши в бъдеще: инак нямаше да бъде всезнаещ. За него няма разлика между разума на пещерния човек и разума, който ще създадат инженерите след милиард години там, където днес има само лава и жар. Не знам и защо би трябвало да има особено значение за него външният израз на вярата, дори това, дали някой го обожава, или ненавижда. Не го смятаме за производител, който очаква аплодисменти от страна на продукцията си, понеже историята ни е довела там, където естествената автентичност на мисълта по нищо не се различава от изкуствено родената такава, което означава, че няма никаква разлика между естественото и изкуственото; тази граница е вече извън нас. Моля, помни това, че можем да създаваме всякакви индивиди и разуми. Бихме могли например да даваме живот на същества, които черпят от битието си мистичен екстаз, по метода на кристализацията, клонирането или стотици други, и в техните възторзи, адресирани към Трансцендентността, някак би се материализирало намерението, присъщо на стародавните възвишени актове и молитви. Но подобно копиране на вярващи би ни се сторило празно издевателство. Помни, че не се нараняваме в стените, които телесните и вродените ограничения издигат пред нашите копнежи, защото сме ги сринали и сме излезли в простора на безусловната творческа свобода: Сега детето може да възкреси умрял, като вдъхне дух в пръстта и руините, да унищожава и запалва слънца, защото има вече такива техники, а това, че не всеки има достъп до тях, сам разбираш, не е проблем на богословието. Таванът на съзиданието, предписан от буквата на Писанията, е достигнат й същевременно нарушен. Жестокостите на старите ограничения се смениха с жестокостта на пълното им отсъствие. Така че не смятаме, щото Създателят крие любовта си към нас под маската на тези две алтернативни мъки, като ни е дал училището тъкмо за това, по-трудно да го разберем; и не в това е задачата на Църквата, тези две бедствия, робството и свободата, да нарича полици, джиросани от Откровението, които небесното счетоводство ще покрие с излишък. Представата за небето като каса, а за ада като затвор за неплатежоспособните длъжници е временно заблуждение в историята на вярата. Теодицеята не е софистко практиканстване на защитниците на Господ Бог, нито пък вяра с добавяне на утешение, че накрая нещата някак ще се оправят. Църквата се променя и вярата се променя; но и двете остават в историята: ерго, трябва да се предусети грядущето и моят орден служи на тази задача.