Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Както й беше казвал и преди, в крайна сметка бе мъж.
* * *
Три часа по-късно Кийли поиска почивка. Беше силна и бе дала обещание да не се оплаква, но катеренето без вода си беше самоубийство, а тя не беше идиот. В свирепата, гореща като пещ джунгла, губеха водата в клетките си със светкавична скорост. Може би атлантите, след като се падаха водни хора, можеха да издържат повече, но тя бе човек и се нуждаеше от почивка.
Също така й бе писнало да гледа гърба му, докато водеше по пътя пред нея. Не че гърбът му не беше великолепен. Широки рамене, тесен кръст, да не споменаваме и мъчително красивата плитка, която тя искаше да разплете и след това да вплете пръсти в дългите, копринено меки кичури на косата му. Задникът му беше толкова стегнат и мускулест, че отвличаше вниманието й като си фантазираше как го хапе, някъде около час и половина, когато имаше енергия да мисли за такива неща.
Как ли воинът на Атлнатида щеше да реагира на това? Засмя се на глас и той се обърна към нея със свръхестествена бързина.
- Какво има?
- Джъстис, нуждая се от почивка. За предпочитане да е на сянка.
- Кое е толкова смешно? - вгледа се в нея с подозрение. - Какво си намислила?
Тя стисна устни, но смехът отново избяга.
- Повярвай ми, не искаш да знаеш. Както и да е, трябва да поспрем. Мога съвсем сериозно да заявя, че започвам да се обезводнявам и че ходим в най-топлата част от деня. Предлагам да намерим сянка, под която да се скрием и да изчакаме, докато се свечери, когато е по-хладно.
Отново се придвижи така бързо и застана на няколко милиметра от нея.
- Съжалявам. Бях потънал в мисли за възможностите ни и крайната ни цел и не обърнах внимание как се справяш. Моля те, приеми моите извинения заради тази необмисленост.
Но близостта му размъти съзнанието й и тя не схвана значението на думите му, вместо това просто стоеше там и си мечтаеше за глупави неща. Мечтаеше животът й да не се бе превърнал в приключенски роман. Мечтаеше той просто да я целуне.
Искаше й се да е такъв тип момиче, което просто да го целуне.
- Аз... ти... какво?
- Съжалявам. Ние, атлантите, започваме да говорим официално, когато се намираме в напрегната ситуация - каза иронично. - Превеждам: Аз съм идиот! Трябваше да спрем по-рано. Мисля, че ето там има сянка точно под надвисналите дървета.
Кийли си удари един мисловен шамар и кимна бързо.
- Добре. Сянка. Напред. Супер. - Тя тръгна нататък и той я последва.
Лека усмивка изпъна чертите на прекрасното му лице.
- Има ли причина да си загубила способността си да използваш глаголи?
Ниският му дрезгав глас я накара да потрепери и внезапно джунглата стана много по-гореща от преди.
- Разбира се, имам политика да не използвам никакви глаголи в джунглата. Ако постоим още малко тук, това ще се случи и с прилагателните - каза му тя и се усмихна невинно. Усмивка, която казваше: „никой тук не иска да разкъса дрехите ти и да оближе голите ти гърди“.
Или поне така се надяваше.
Какво й ставаше? Сигурно се дължеше на някакви странни феромони в джунглата. Смеси един атлант с гореща тропическа джунгла и получаваш побъркващо сексуално желание. Още повече, че той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, а това никак не помагаше. Споменът за Джъстис в пещерата, докато бе гол и по тялото му се стичаше вода, проблесна в ума й, и устата й пресъхна още повече, но не от липсата на вода.
Страхотно - щеше да умре в джунглата, заради обезводняване, породено от сексуални фантазии.
Чудеше се как ли ще го напишат върху надгробната й плоча.
Тя стигна преди него до сянката. Беше ниша, намираща се в малък хълм, миришеше леко на мускус и изглежда се бе превърнала в дом за много животни. В момента нямаше такива, но беше много по-обширна, отколкото й се струваше и не можеше да види вътрешността, защото бе доста тъмно.
Джъстис положи ръка върху нейната, за да я спре да тръгне първа.
- Ще вляза пръв, за да съм сигурен, че вътре няма животни, които да защитават територията си.
Отмести ръка, за да му даде път.
- След теб, повелителю на меча. Ще остана тук и ще чакам, ако някое животно излезе да беснее навън.
Усмихна й се и внезапно се наведе към нея да я целуне.
- Не спираш да ме изненадваш Винаги, когато очаквам да спориш с мен, ти действаш практично. Всеки път, когато очаквам да се съгласиш с мен, ти ми казваш, че греша. Животът никога няма да бъде скучен с теб, нали така, д-р Макдърмът?
След тези думи, той влезе навътре в пещерата и я остави да докосва устните си с пръсти, питайки се как така вече е започнал да мисли за бъдещ живот с нея.