Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Но не успя, сякаш воинът бе спрял да съществува. Същото се отнасяше и за Джак. Умовете на шейпшифтърите тигри бяха прекалено животински устроени и Аларик не бе способен да го открие. Съюзник или не, Джак се радваше, че нещата стояха така. Червена пелена падна пред очите му при мисълта за шейпшифтъра. Дългогодишният партньор на Куин изпитваше към нея много по-дълбоки чувства, отколкото си признаваше и мисълта за двама им заедно, разкъсваше плътта на Аларик като остър меч.
Преди да успее да съсипе невинната ограда, нечии чужди емоции го разтърсиха. Смесица от ярост и болка. Уникалните цветове, вплетени в този емоционален отглас, му показаха източника. Беше Куин. Тя бе жива. Цветовете на залеза, сребристосивото и тъмночервеното в аурата й бяха така уникални и я различаваха от всички хора, които бе срещал.
Успокоение, копнеж и радост преминаха през тялото му, толкова силни, че го изгориха. Тя беше жива.
Куин бе жива.
И знаеше къде точно се намираше тя.
Призова силата си и я запрати по вратата на каменния мавзолей. Разби я на хиляди дървени парчета, а ключалката - разтопи. Тя беше жива и никоя врата или ключалка, създавани някога, не можеха да го спрат да отиде при нея, при цялото му уважение към семейство Денхам, които бяха издълбали фамилното си име на прага.
Без да си прави труда да приема формата на мъгла, той пое към отворената врата на криптата и не се изненада, като видя мрачно отворено пространство някъде навътре. Докато прекосяваше каменния под, кимна, за да отдаде уважението си към мъртвите. Когато стига отвореното пространство, видя стръмно стълбище, което водеше надолу към мрака.
Разбира се, че вампирите ще използват тунел под гробищата. Бяха толкова предвидими.
Аларик оголи зъби в свирепа, близо до усмивка, гримаса и тръгна по стълбите. Можеше да усети Куин, тя беше там, долу Нито трупове, нито вампири, нито всички демони от деветте кръга на ада бяха способни да го спрат да отиде при нея.
Тя бе негов съюзник. Бе неговото сърце. В една друга реалност, която не беше изпълнена с мрачно отчаяние, самота и смърт, тя бе неговата жена.
Прати мислите си чрез уникалната си мисловна връзка с нея. Куин, дойдох за теб. Ранена ли си?
Отговорът й достигна до него на минутата, но в тях нямаше страх, а само уязвимост. Неговата жена-воин.
Аларик? Знаех, че ще дойдеш.
Ранена ли си? Изпрати въпроса си още по-настоятелно, докато ускори крачка и се затича със свръхестествена скорост. Отговорът й, който малко се позабави, го накара да тича още по-бързо и междувременно да призове силата си.
Все още не, но Джак и Денал са. Намираме се на около три метра от вратата, но я пазят вампири. Чувствай се свободен да я гръмнеш и да я изкараш от пантите.
Точно пред себе си, в края на тунела, той видя барикадираната дървена врата. Призова още сила и премина през нея със скоростта на тропически тайфун. Вратата експлодира навътре и една от дъските имаше страхотния късмет да се забие в сърцето на един от пазачите.
Един е свален, остават още дванадесет.
Огледа наоколо, но сякаш се движеше със същата бързина, докато не вдигна Куин от пода, която държеше ръката си под странен ъгъл. Аларик я взе на ръце и нежно я понесе през мрачната и влажна стая, сякаш изобщо не тежеше. После я пусна и я подпря до стената, като призова воден щит, който да я защитава от заобикалящата ги опасност.
Завъртя се, за да огледа стаята и забеляза къде се намираха Джак и Денал. Джак бе в човешка форма, в безсъзнание или мъртъв в ъгъла на стаята, а Денал лежеше до него, но в неговия случай Аларик можеше да усети жизнената сила на воина - силна и устойчива.
Десетина вампири бяха заели позиции на заплаха, страх или подчинение, насочени към един много добре облечен вампир, който се бе облегнал на доста стар ковчег в центъра на стаята.
- Чувствам се засегнат, задето не ме покани на партито, Куин - каза сухо Аларик, като и за секунда не отмести поглед от вампирите. - Освен това, по-късно с теб ще обсъдим значението на израза „не съм ранена“.
Куин се засмя, но това не му попречи да чуе болката в гласа й. Очевидно ръцете й бяха счупени, но точно сега нямаше време да я излекува.
- Знаеш как съм. Винаги съм си падала купонджийка.
Суетният вампир вдига една вежда, с умисъл се прозя и оправи копчетата на ръкавелите си.
- Трябва да си още един от известните воини на Посейдон. Наистина, толкова ли е слаб Посейдон, че избира вас да го защитавате? Да не говорим, че пращате малко момиченце да ви върши мръсната работа.