Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Да обичаш някого… размишляваше Александър.
Той обичаше баща си. Обичаше и Зое, но вече не я виждаше. Много обичаше Анабел.
— Да обичаш много и да обичаш, едно и също ли е?
— Не, глаголът „обичам“ се спряга без допълнение, без наречие и без условие…
В такъв случай той обичаше баща си и Зое. И Бека. Не бяха много хора. Трябваше да намери още някой, когото да обича.
— Може ли да решиш да обичаш някого?
— Не, това не се решава.
— Може ли да решиш да не обичаш?
— Не вярвам… но сигурно има хора, които успяват, като сложат катинар на сърцето си.
— Може ли да умреш от любов?
— О, да! — отвърна Бека с дълбока въздишка.
— На теб случвало ти се е?
— О, да — повтори тя.
— Но не си умряла!
— Не, но за малко да умра. Оставих тъгата да ме надвие, престанах да се боря… Така стигнах до тази количка, докато не си казах един ден: драга ми Бека, все още можеш да се усмихваш, да ходиш, здравето ти е добро, с акъла си си. Има толкова неща за правене, толкова хора, с които да се срещаш… и си върнах радостта от живота. Стана по един необясним начин. Отново имах желание за живот и нека ти споделя нещо: два дни по-късно те срещнах теб!
— Ако изчезна, ако нещо стане с мен? Ако ме прегази автобус или ме ухапе отровен паяк?
— Не говори глупости!
— Искам да разбера дали онова с умирането от любов може да се случи повече от един път…
— Със сигурност пак ще потъна в тъга, но ще си спомням щастието, което си ми дал, и ще живея с този спомен…
— Знаеш ли, Бека. Откакто те срещнах, престанах да играя играта на сбогуване… престанах да си представям, че хората умират.
Което си беше самата истина.
Тя не приемаше да й дава пари и той й носеше хляб, мляко, солени бадеми, сушени кайсии и смокини. Беше прочел някъде, че били много хранителни. Измъкваше тайно от гардероба, където баща му беше складирал вещите на майка му, прекрасни кашмирени шалове, обеци, червила, ръкавици и даже една дамска чанта, подаряваше й ги с обяснението, че на тавана вкъщи имало разни стари сандъци, от които никой не се интересувал, и той предпочитал тя да носи тези стари парцали, вместо да ги даде на Армията на спасението.
Бека се разхубави, стана елегантна.
Един ден я заведе на фризьор.
Взе пари, които се търкаляха на бюрото на баща му и които хоп, отидоха директно при фризьора!
Изчака я отвън — пазеше инвалидната количка, да не я задигнат — и когато тя се появи, накъдрена, с лека стъпка, с маникюр, той подсвирна от удивление и изръкопляска. С останалите пари си взеха по една поничка и кафе в „Старбъкс“ на ъгъла. Чукнаха се с кафето с мляко, организираха си конкурс за мустаци. Very chic! Very chic!, въодушеви се Александър.
Тя толкова се смя, че се задави с поничката и едва не се задуши. Намеси се някакъв господин. Приведе я, натисна я силно с юмрук по гърба и парчето падна от устата й. Клиентите ги наобиколиха, любопитни да разгледат симпатичната възрастна дама, която едва не умря.
Да, но тя не умря.
Изправи рамене, опипа прическата си и помоли с достойнство за чаша вода.
Излязоха, хванати под ръка, и една възрастна госпожа отбеляза, че Бека имала страхотен късмет с такъв мил внук.
И сега я наблюдаваше през пелената от снежинки, които падаха все по-нагъсто. Тя примигваше. Не му се искаше да остави Бека сама на Коледа. Искаше да я убеди да отиде поне за една нощ в спалнята за бездомници. Сигурно щяха да организират тържество, да има коледна елха, коктейлни солени бисквитки и шоколадови меденки, оранжада и малки квадратни подложки, плетени на една кука, на които да си слагат чашите.
Тя отказваше. Предпочиташе да остане сама в бараката за градински сечива на главния интендант на кралицата. Той щеше да остави вратата открехната и да запали печката.
— Съвсем сама?
— Yes, luv…
— Но това е много тъжно…
— Никак не е! Ще ми е приятно да надничам през прозорчето.
— Бих искал да те заведа у нас. Но не мога. Тази вечер ще ходим на гости на баба и дядо, освен това баща ми не знае за теб.
— Стига си се тревожил за мен, luv. Изкарай една хубава вечер и утре ще дойдеш да ми разкажеш.
Филип се оказа прав.