Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Странна си, Бека! Винаги си щастлива, при това без никаква причина!
— Какво знаеш за живота ти?
— Майка ми… Тя имаше всичко, за да бъде щастлива… и никога не изпита щастие. Имаше леки изблици, моменти на щастие, все едно е щастлива, но това нямаше нищо общо с истинското щастие. Струва ми се, че беше нещастна през цялото време…
Ребека зяпваше смаяно, когато Александър отвореше дума за майка си. Клатеше глава, пляскаше с ръце, облечени във виолетово-зелените ръкавици без пръсти, и повтаряше, какво ужасно нещастие! После вдигаше ръце към небето с думите, ако аз имах такова дете! Само ако имах дете като теб! Затваряше очи и когато ги отваряше, бяха замъглени от сълзи. Александър си казваше, че очите й са толкова избледнели сигурно защото много е плакала.
Той неизменно се връщаше на сините очи на Бека. Толкова сини, че му се струваше, че пропада в тях; всичко наоколо ставаше синьо. Бека изобщо не можеше да се нарече стара коза. Малка, крехка, тя понякога накланяше гордо изправената си глава, увенчана с ореол от бяла коса, като птиченце, което кълве, а когато свалеше парцалите от себе си, се виждаше тънка талия на младо момиче. Той се питаше дали отдавна е обедняла, тъй като беше все още много запазена за жена на тази възраст. Много му се искаше да узнае как се бе оказала в инвалидната си количка в парка.
Но не смееше да я разпитва. Усещаше, че това е минирано поле и че ще му е нужна сила, за да издържи разказите за чуждите нещастия. Затова се задоволяваше да заяви:
— Животът се е отнесъл зле към теб…
— Животът прави каквото може. Няма как да глези всички. Освен това щастието невинаги е там, където го очакваш. Понякога е там, където никой не го забелязва. Пък и какви са тези претенции да си постоянно щастлив!
Тя се нервираше, въртеше се на фотьойла, вълнените й труфила се смъкваха, тя ги придърпваше как да е.
— Не е ли истина, а! Къде пише, че трябва да си щастлив през цялото време и като всички останали… Човек си измисля свое щастие, прави го така, че на него да му харесва, няма един-единствен модел. Смяташ ли, че хората, които имат хубава къща, мощна кола, десет телефона, телевизор с огромен екран и всичко им е наред, са задължително щастливи? Аз съм решила да бъда щастлива по мой начин.
— Успяваш ли?
— Не всеки ден, но не мога да се оплача. Ако бях щастлива всеки ден, нямаше да разбера, че съм щастлива! Разбра ли, luv? Разбра ли?
Той отговаряше да, за да не й противоречи, но не схващаше всичко докрай.
След това Бека се успокояваше. Въртеше се на фотьойла, за да хване изгубения край на шала, да оправи пончото и изместилата се закопчалка под брадичката й, прекарваше ръка по лицето си, сякаш да изтрие гнева, и тихо питаше:
— Знаеш ли какво ти трябва в живота, luv?
Александър клатеше отрицателно глава.
— Да обичаш. С всички сили. Да даваш, без да очакваш нещо в замяна. Само тогава нещата се получават. Тази рецепта изглежда толкова лесна, че никой не й вярва! Когато обичаш някого, не се страхуваш от смъртта, никога вече не се страхуваш от нищо… Например откакто се срещаме, откакто знам, че ще те видя всеки ден след училище, че ще се спреш при мен или ще минеш покрай мен и ще ми махнеш с ръка, искам да ти кажа, че… съм щастлива. Щастлива съм само да те зърна. Идва ми да стана и да заподскачам от радост… Това е моето щастие. Ако го предложиш на някой дебелак, фрашкан с пари, той недоумява, гледа го, сякаш е лайно, и го изхвърля на боклука.
— Ако престана да идвам, ще бъдеш ли нещастна?
— По-лошо от нещастна, ще изгубя желание за живот, а това е най-страшното! Това са рисковете на любовта. Защото риск винаги има, с парите, любовта, конните надбягвания, прогнозата за времето, винаги… Аз винаги го грабвам този риск, защото това е щастието, което си показва върха на носа!