Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Бъни те изнудва?
Хенри и Франсис се спогледаха.
— Ами… не съвсем — отвърна Франсис.
Хенри поклати глава:
— Бъни не мисли за това по този начин — уморено продължи той. — За да го разбереш, трябва да познаваш родителите му. Семейство Коркоран изпращат синовете си в най-скъпите училища, в които могат да ги запишат и след като веднъж бъдат приети там, ги оставят да се оправят сами. Баща му и майка му не му дават и пукнат цент. Явно никога не са му давали. Бъни ми разказа, че когато са го изпратили в „Свети Джеръм“, не са му дали пари дори за учебници. Доста странен начин за отглеждане на деца според мен, напомнят ми за някои видове влечуги, които излюпват малките си и ги оставят на произвола на съдбата. Ето защо няма нищо странно, че Бъни си е втълпил, че е по-благородно да живееш, като използваш хората, отколкото да работиш.
— Мислех си, че родителите му са хора с потекло — казах аз.
— Семейство Коркоран имат претенции за величие, но нямат парите, за да ги подкрепят. Затова няма нищо изненадващо, че смятат за изключително аристократично и благородно да отглеждат децата си за сметка на другите хора.
— Бъни няма и капчица срам, когато става дума за използване — вмъкна Франсис. — Възползва се дори от близнаците, които са почти толкова бедни, колкото е и той самия.
— Колкото са по-големи сумите, толкова по-добре, да не говорим, че никога не му хрумва, че трябва да ги върне. Разбира се, че по-скоро би умрял, отколкото да си намери работа.
— Семейство Коркоран биха предпочели да го видят мъртъв — кисело каза Франсис, докато запали цигара и се закашля, издишвайки. — Тази погнуса от извършване на всякакъв труд обаче изчезва, когато човек се види принуден да се грижи за себе си.
— Немислимо е — допълни Хенри, — по-скоро ще си намеря работа, десет работи, отколкото да прося от хората. Ами ти самия — обърна се към мен, — родителите ти не са особено щедри с теб, нали? Нежеланието ти да им поискаш пари граничи с глупостта.
Нищо не можах да кажа от срам.
— За Бога! Мисля, че щеше да предпочетеш да умреш в онзи склад, отколкото да ни телеграфираш и да ни поискаш няколкостотин долара — той запали цигара и с категоричен вид издуха сивкаво облаче дим. — Това е незначителна сума. Сигурен съм, че до края на следващата седмица ще сме изхарчили два-три пъти повече за Бъни.
Зяпнах го:
— Майтапиш се.
— Де да беше така.
— Аз също нямам нищо против да давам пари — каза Франсис, — когато имам. Но Бъни не знае граници. Дори и преди години за него не представляваше нищо да поиска няколкостотин долара, без да му мигне окото, просто ей така.
— А и никога не благодари — вметна раздразнено Хенри. — За какво може да ги похарчи? Ако имаше и капчица срам, досега да е отишъл на трудовата борса и да си е намерил работа.
— След няколко седмици аз и ти може да се озовем там, ако продължава в същия дух — каза мрачно Франсис, докато си наливаше още една чаша с уиски и успя да разлее голяма част от него по масата. — Хиляди — обърна се той към мен, вдигна чашата с треперещата си ръка и внимателно отпи. — Повечето от тях отидоха за сметките в ресторантите, свиня такава. Всичко уж е чиста дружеска атмосфера, защо не отидем да вечеряме и т.н., пък и как бих могъл да откажа, след като положението е такова. Майка ми мисли, че вземам наркотици. Предполагам, че не би могла да си помисли и друго. Казала е на дядо и баба да не ми дават никакви пари и от януари не съм получил нищо освен чека от дивидентите. Те ми стигат, но не мога да си позволя да водя хората да се хранят за по няколкостотин долара всяка вечер.
Хенри сви рамене.
— Бъни винаги е бил такъв. Винаги. Забавен е, харесвах го и го съжалявах. Нищо не ми струваше да му заема пари, за да си купи учебници, макар да знаех, че няма да ми ги върне.
— Само че вече не става дума за пари само за учебници — каза Франсис. — А и сега не можем да откажем.
— Колко още можете да издържите?
— Не много.
— А когато свършат парите?
— Не знам — отговори Хенри и бръкна под очилата, за да разтърка очите си.
— Искате ли да говоря с него?
— Не — отвърнаха един през друг Хенри и Франсис, а бързината на отговора им ме учуди.