Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Луис? — прошепвам.
Клепачите му потрепват и той отваря очи при звука на гласа ми.
— Искам да вляза във водата — изрича той, съвсем ясно.
— Не, остани с мен. — Почти не съзнавам какво говоря. Повдигам го, така че главата му се обляга на рамото ми, а Ричард пъха в ръката ми чашата с чай от бял равнец. — Отпий малко — казвам тихо. — Хайде. Отпий мъничко.
Той извръща глава и повтаря:
— Искам да вляза във водата.
Ричард ме поглежда отчаяно.
— Какво иска да каже?
— Бълнува от треската — казвам. — Не означава нищо.
Страхувам се от това, което означават думите му.
Луис се усмихва, клепачите му се отварят с потрепване, и той вижда баща си. Усмихва му се.
— Ще плувам, татко — казва твърдо. — Ще плувам — той обръща глава и леко си поема дъх като човек, който се готви да се гмурне в дълбоки прохладни води, аз усещам как тялото му потръпва, сякаш от радост, а после се отпуска неподвижно и притихва, и осъзнавам, че синът ми си е отишъл от мен.
— Отвори прозореца — казвам на Ричард.
Без да каже и дума, той се обръща и отваря прозореца, сякаш за да пусне невинната душа да излети навън и да се издигне към рая. После се връща и очертава кръстен знак върху челото на Луис. Той все още е топъл, бавно изстива; мисля си, че сладките води от неговия сън го отнасят.
Ан потропва на вратата, отваря я и ме вижда как полагам Луис внимателно на леглото.
— Отиде си — казвам ѝ. — Луис си отиде от нас.
Почти без да разбирам какво правя, пристъпвам към Ричард и той ме обгръща с ръка и ме притиска плътно към себе си.
— Бог да му даде покой — изрича той тихо.
— Амин — казвам. — О, Ричард, не можах да направя нищо. Не можах да направя нищо!
— Знам — казва той.
— Ще отида да видя другите деца — казва Ан във възцарилата се тишина. — А после ще повикам госпожа Уестбъри да дойде да измие тялото.
— Аз ще го измия — казвам веднага. — И ще го облека. Не искам никой друг да го докосва. Аз ще го положа в… — откривам, че не мога да изрека думата „ковчег“.
— Ще ти помогна — казва Ричард тихо. — Ще го погребем в църковния двор и ще знаем, че той просто ни е изпреварил, Жакета, и че един ден и ние ще отплаваме по водите и ще го намерим от другата страна.
Погребваме сина ми в църковния двор близо до дядо му, а Ричард поръчва внушителен каменен паметник с място и за нашите имена. Останалите деца не прихващат треската; дори новото бебе, Марта, е здраво и силно. Наблюдавам ги, изпълнена с ужас, в продължение на седмица след като погребваме Луис, но никое от тях дори не кихва.
Мисля си, че ще сънувам Луис, но всяка нощ спя дълбоко и не сънувам абсолютно нищо. Докато една нощ, месец след смъртта му, ми се присънва река, дълбока прохладна река, обкичена с жълти водни лилии, които плават над ложе от златисти и бронзови камъни, а златисти лютичета растат по зелените, обрасли с папур брегове; а в далечния край на реката виждам моето момче, Луис, как навлича ленената си риза и панталоните си; той ми се усмихва и ми маха с ръка, за да покаже, че ще изтича напред, ще избърза съвсем малко по-напред. И в съня си, макар да искам да го възпра, аз му махвам с ръка и му извиквам, че ще се видим по-късно, че ще се видим скоро, на сутринта.
Оттеглянето ни в Графтън трае съвсем кратко. През септември кралски пратеник поема по зелените пътища и стига до нашата порта. Широките ѝ крила се разтварят със замах и той прекосява вътрешния двор: пред него се вее кралският флаг, с него яздят шестима стражи. Сутрин е, аз се връщам от параклиса, и спирам, когато виждам как те минават през портата, и чакам, облегната на вратата на къщата ни, с усещането за опасност, задаваща се към нас. Кръстосвам пръсти зад гърба си, сякаш такъв детински жест може да предотврати бедата.
— Съобщение за барон Ривърс — казва пратеникът, като слиза от коня и се покланя.
— Аз съм лейди Ривърс — казвам, като протягам ръка. — Можете да го дадете на мен.
Той се поколебава.
— Съпругът ми е на лов — продължавам. — Ще се върне утре. В негово отсъствие аз управлявам тук. По-добре е да ми дадете съобщението.
— Моля за извинение, ваша светлост — казва той и го подава. Кралският печат е лъскав и твърд. Разчупвам го, вдигам поглед и му кимвам.
— Ще намерите ейл, хляб и месо за себе си и за хората ви в залата — казвам му. — А някой от прислугата ще ви покаже къде да се измиете. Ще прочета това и ще изпратя отговор, след като се нахраните и си починете.
Той се покланя отново, а стражите предават конете си на конярите и влизат в къщата. Изчаквам, после отивам бавно до една каменна пейка, вградена в градинския зид, и сядам на топлото слънце да прочета писмото.