Повелителка на реките

Музиката става по-висока, по-силна.

Обръщам се към следващото легло. Джон, петгодишният, се е проснал с разперени ръце и крака в съня си, сякаш му е твърде горещо, с изритани настрана завивки, и изведнъж се изплашвам, че е болен, но когато докосвам челото му, то е хладно. До него Жакета спи кротко, като спретнатото шестгодишно момиченце, каквото е и всъщност. В леглото до нея, Мери се размърдва, усетила светлината от свещта ми, но продължава да спи. Единайсетгодишната им сестра Ан е на друго сгъваемо легло до тях, дълбоко заспала.

Антъни, на осем години, в по-голямото легло, сяда в постелята.

— Какво има, мамо?

— Нищо, нищо — казвам. — Заспивай.

— Чух пеене — казва той.

— Няма пеене — казвам твърдо. — Лягай и си затвори очите.

— Луис е много горещ — отбелязва той, но се подчинява.

Отивам бързо до леглото им. Двете момчета спят заедно и когато Антъни се обръща на една страна, виждам, че Луис, скъпият ми син, е зачервен и гори. Треската, от която изгаря, е сгорещила общото им легло. Когато го виждам, и чувам неспирната звънтяща музика, разбирам, че Луис, скъпият ми дванайсетгодишен син, е този, който умира.

Вратата зад мен се отваря и съпругът ми Ричард казва тихо:

— В къщата всичко е наред. Децата добре ли са?

— Луис — е единственото, което успявам да кажа. Навеждам се към леглото и го вдигам. Той е отпуснат безжизнено в ръцете ми, сякаш вдигам мъртво тяло. Ричард го поема и тръгва пред мен към спалнята ни.

— Какво има? — пита той, като полага момчето върху леглото ни. — Какво му е? През деня беше добре.

— Треска; не знам — казвам безпомощно. — Наглеждай го, докато му донеса нещо.

— Ще го измия с гъба — предлага той. — Целият гори. Ще се опитам да го охладя.

Кимвам и отивам бързо в помещението си за дестилиране. Имам стъкленица с изсушени листа от бял равнец, а една китка от белите цветове виси от една от гредите. Слагам вода да възври в едно котле и приготвям отвара от цветовете, после накисвам листата в една купа с преварената вода. В припряността си работя неумело, а през цялото време в главата ми звънти музика, сякаш за да ми каже, че няма време, че това е жалейна песен, че цялото това варене на чай, ухаещ на лятна жътва, е твърде закъсняло за Луис, че за него ми трябва само розмарин15.

Вземам една чаша с напитката и накиснатите листа в стъкленицата, и изтичвам обратно горе в спалнята. Пътьом потропвам на вратата на камериерката си, подвиквам: „Ан, събуди се, Луис е болен“, и я чувам как се раздвижва тромаво вътре.

После влизам в нашата спалня.

Ричард е разпалил огъня и е запалил още свещи, но е спуснал завесите на леглото, така че лицето на Луис е скрито в сянка. Луис се е извърнал, виждам бързото му дишане, как слабите му гърди се повдигат и спадат. Оставям чашата и стъкленицата на масата и отивам до леглото.