Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Нямахме такъв случай – напомни ѝ Хазаел. – Между него и нас имаше прекалено много от тия проклети птици.
– Е, поне се надявам да са го задушили, да са го накълвали до смърт или нещо от този род – отвърна тя. Говореше за Яил, при когото сега отиваха. По някакво още неизвестно хрумване очарователният им чичо беше пратил да ги повикат. – Акива не можеше ли да накара тия птици да го убият?
Хазаел сви рамене.
– Кой знае на какво е способен брат ни. Съмнявам се, че самият той е наясно със себе си. Едва ли друг път е опитвал нещо толкова голямо. И това не му излезе никак евтино.
Наистина беше така. Усилието от призоваването остави Акива без дъх, треперещ, със здраво стиснати очи, затова Лираз и Хазаел не разбраха колко много кръвоносни съдове в тях са се спукали; видяха, че са се превърнали в червени сфери чак докато всичко приключи.
– И цялото това усилие за живота на една химера – рече Лираз.
– Да, за живота на една химера и заради надеждата за още много животи – поправи я Хазаел.
– Заради надеждата по нея – каза не без горчивина Лираз. Как бе възможно да не мрази призрака на онова момиче, което беше нито живо, нито мъртво, нито химера, нито човек – какво, по дяволите, бе в края на краищата?! Тя бе толкова далече от всичко познато, толкова дълбоко неестествена, пък и... Лираз си даваше сметка, че в основата на всичко е нейната ревност и никак не ѝ беше приятно да си го признае. Акива беше неин.
О, не и в този смисъл. Той беше неин брат. Но Хазаел и Акива бяха нейните близки, нейните единствени близки. Тримата имаха още стотици братя и сестри, но връзката между тях беше нещо различно. Винаги са били заедно, още откакто се помнеха, и макар че неведнъж имаше опасност да ги загуби в битка, никога досега не беше изпитвала страх, че ще ги изгуби точно по този начин. Извънбрачните не се влюбват и не се женят. Забранено им беше. А сега... щеше да е още по-зле, помисли си тя, защото вече е въпрос на личен избор. Двамата щяха да умрат или да ѝ бъдат отнети. Щяха да изберат свободата, да започнат живот с някой друг, а нея да изоставят.
Тя винаги твърдеше, че не изпитва страх, но това беше лъжа. Ето го нейния страх – да не бъде изоставена. Защото само в едно нещо беше сигурна на този свят и то беше, че не може да обича, не и по този начин. Да повери своята плът на непознат? Близостта, спокойствието. Не можеше да си го представи. Да вдишва дъха на някой друг, така както той вдишва нейния, да го докосва, да се разкрие цялата пред него? Мисълта колко безпомощна и уязвима ще бъде в такъв момент, я караше да се изчервява. Това означаваше да се покори, да свали гарда – това тя никога нямаше да стори. Никога. Само като си го помислеше и започваше да се чувства незначителна и слаба като малко дете, а Лираз никак не обичаше да се чувства незначителна и слаба. Спомените от нейното детство не бяха никак приятни.
Единствено Хазаел и Акива успяха да пробият бронята ѝ. Тя беше готова на всичко за тях, но никога не ѝ беше хрумвало, че "всичко" може да включва дори това да им позволи да си тръгнат.
– Чудя се дали ги е открил – обърна се отново към Хазаел тя. Говореше за бунтовниците. Приказваше приглушено, защото наближаваха шатрата на Яил. – Трябваше да тръгнем с него.
– Нашата работа тук още не е свършила – отвърна той и Лираз само кимна. Никак не ѝ се искаше Акива отново да заминава сам, но как можеше да го спре? Най-лошото от всичко ще е, ако я намрази. Видя го как се мъчи да направи заклинанието, да стане невидим, как призоваването изчерпи цялата му сила, как последва кирина в разкъсаното от птиците небе, докато те двамата с Хазаел се връщаха в лагера. Тепърва предстоеше да свършат своята част от работата и да го покрият, както винаги.
Но досега никога не се беше налагало да плетат своите лъжи и полуистини пред лицето на командира на Доминиона.
– Готова ли си? – попита Хазаел.
Лираз кимна и мина първа през отвора в шатрата. Същият отвор, през който мина и Лориел – нима бе едва вчера? Лираз почувства краткия допир на пръстите на брат си до кръста си и запази топлината от тази близост в съзнанието си, когато се изправи лице в лице с Яил.
Лориел твърдеше, че е вече добре. Казваше, че не било нищо особено – просто мъж, а мъжете лесно се отмиват.
Тя беше по-голяма от повечето жени воини, много по-земна. Дойде като доброволка – да спаси някоя девица от ръцете на Яил, каза – и макар Лираз да не се чувстваше пряко заплашена поради кръвното си родство с Яил, си помисли, че това е акт на героизъм, какъвто никога досега не бе виждала. Нещо много по-смело от това да се биеш в авангарда или да прекосиш няколко пъти бойното поле, изнасяйки ранените си другари. Много по-смело от това да се изправиш срещу воинството на ревенантите. Лираз беше правила всичко това, но знаеше, че никога не би влязла в тази палатка и не би си тръгнала от нея просто така, без последствия.