Забравената градина

Роуз се закашля леко, когато той одраска гърлото й, измъквайки лопатката.

— Е, докторе? — показа се от тъмната сянка мама, а преплетените й пръсти изглеждаха много бледи на фона на тъмносинята рокля.

Д-р Матюс се изправи в цял ръст.

— Добре направихте, че ми се обадихте, лейди Монтраше. Наистина има възпаление.

Мама въздъхна.

— И аз така си помислих. Какво ще предпишете, докторе?

Докато д-р Матюс описваше лечението, което препоръчва, Роуз се извърна настрани и затвори очи. Лекичко се прозя. От както се помнеше, живееше със съзнанието, че няма да е задълго на този свят.

Понякога в мигове на слабост Роуз си позволяваше да си помечтае какъв ли би могъл да е животът й, ако не знаеше как ще завърши, ако се простираше безкраен пред нея — дълъг път със завои и неочаквани извивки. И със събития като представяне пред обществото, съпруг, деца. Нейна собствена красива къща, с която да впечатлява другите дами. Защото, честно казано, тя копнееше искрено за такъв живот.

Не си позволяваше да си го представя твърде често. Каква полза да съжалява? Вместо това чакаше, възстановяваше здравето си, работеше над албума си с изрезки. При възможност четеше за места, които не беше виждала, и за факти, които никога нямаше да използва в разговори, които никога нямаше да води. Очакваше следващия неизбежен епизод, който ще я приближи към края, с надеждата следващото й боледуване да е малко по-интересно от предходното. Нещо с по-малко болка и повече възмездие. Както когато глътна напръстника на мама.

Разбира се, не го направи нарочно: ако не беше толкова лъскав и толкова красив върху сребърната си поставка с формата на жълъд, и през ум нямаше да й мине да го пипа. Обаче той беше лъскав и красив и тя го докосна. Че кое осемгодишно дете би постъпило другояче? Помъчи се да го закрепи на върха на езика си като клоуна в книжката й за цирк „Мегендорфер“, който крепеше червената топка на смешно навирения си нос. Да, не беше разумно, но тя бе само дете, а и вече няколко месеца изпълняваше безпроблемно този еквилибристичен номер.

В крайна сметка случаят с напръстника се разви страхотно. Незабавно повикаха лекар — нов и млад, съвсем наскоро започнал да практикува в селото. Човекът се зае да опипва и да почуква, да прави всичко, което правят лекарите, след което смутено предложи да прибегнат до ново диагностично средство. С помощта на снимка можел да погледне в корема на Роуз, без да докосва скалпел. Всички останаха доволни от предложението му: татко, понеже умението му за работа с фотоапарат щеше да бъде от полза при проявяването на снимката; д-р Матюс, понеже можеше да публикува снимката в специализираното списание „Лансет“; и мама, понеже публикуването на снимката щеше да предизвика вълна от вълнение в нейните социални кръгове.

Що се отнася до Роуз, напръстникът премина през червата й (напълно безславно) около четирийсет и осем часа по-късно, но тя остана доволна, задето успя да зарадва баща си, макар и за кратко. Не че той го показа, не му беше в нрава, обаче Роуз бе изключително прозорлива във връзка с настроенията на родителите си (макар и още да не умееше да разпознава причините зад тях). А удоволствието на татко повдигна духа и на Роуз и тя се почувства лекичка като суфлетата на готвача им.