Момичето от влака

Той вдига ръка и аз свеждам глава в очакване на удара. В същия момент си спомням, че съм го правила и преди, имала съм същото усещане и преди, но не мога да си спомня кога, а и нямам време за това, защото макар да не ме удря, той ме хваща за раменете и ме стиска толкова силно, че извиквам от болка.

– През цялото време съм си мислел, че си на моя страна – изръмжава като ранен звяр. – Но ти си работила срещу мен. Давала си му информация. Разказвала си му за мен, за Меган. Ти си била тази, която се опита да настрои полицията срещу мен, ти си била...

– Не, моля те, недей! Не е така. Исках да ти помогна. – Дясната му ръка сграбчва косата на врата ми и я извива. – Скот, моля те, недей! Боли ме, Скот!

Скот ме повлича към външната врата и аз си отдъхвам вътрешно. Сигурно ще ме изхвърли на улицата. И слава богу!

Но той не ме изхвърля, продължава да ме влачи, помъква ме нагоре по стълбата, ругаейки през зъби. Опитвам да се измъкна, но хватката му е безпощадна, не мога да направя нищо и продължавам да го моля през сълзи: "Моля те, недей! Моля те, недей!". Чувствам, че ще се случи нещо ужасно, опитвам се да изкрещя, но не мога, писъкът остава в гърлото ми.

Сълзите и страхът ме парализират. Скот ме набутва в някаква стая и затръшва вратата след мен. Ключът превърта от другата страна на ключалката. От стомаха ми се надига гореща вълна, пълни устата ми и аз повръщам на килима. Изправям се и чакам. Слухтя. Нищо не се случва и никой не идва.

Оглеждам се и разбирам, че съм във втората стая. У нас тя се превърна в кабинет на Том. Сега е детска, онази, която има на прозореца си розови транспаранти. Тази тук изпълнява ролята на склад, пълна е с купища документи и папки, сгъната проходилка за възрастни и древен компютър. В един кашон са подредени листове с цифри – вероятно сметки и счетоводни документи от бизнеса на Скот – в друг има стари пощенски картички със следи от лепило по гърба, сякаш някога са били лепени на стена. На тях се виждат покривите на Париж, деца със скейтборди по алея в някакъв парк, стари железопътни релси, покрити с ръжда и плесен, гледка към морето от вход на някаква пещера. Започвам да ровя картичките, нямам представа какво търся и защо, просто опитвам да държа паниката далече от мен. Да не мисля за поместените във вестниците извадки от полицейския доклад, където пише, че тялото на Меган е влачено през калта. Не се сещам за болката и за ужаса ѝ, когато е разбрала, че смъртта наближава.

Продължавам да ровя из кашона и изведнъж нещо пробожда показалеца ми. Отскачам с вик назад и поглеждам ръцете си. Върхът на пръста ми е порязан и кръвта тече по дънките ми. Увивам раната в подгъва на тениската си и оглеждам внимателно купчината в кашона. Веднага съзирам виновника – снимка в рамка със счупено стъкло. Едно от парченцата в горния ъгъл липсва и оголеният ръб е напоен с моята кръв.