Хайка за вълци

— Че то не е къща, а царски палат!

Николин взе няколко покривки за маса, една кристална кана с чашите, чифт ботуши, вилици, лъжици и още някои домакински потреби и поиска да си тръгнат, но дядо Мацко се хвана за дръжката на вратата и не му позволи да я заключи.

— Бе ти ум имаш ли? Как тъй ще оставиш толкоз вадънлък да го грабят чуждите хора!

— Не ми трябват тези партакеши, нито имам къде да ги туря.

— Ти на туй партакеши ли му викаш? — дядо Мацко ходеше из гостната и опипваше с ръце всяка мебел. Дай ми ключовете, пък ти си отивай, щом искаш. Аз оттука не мърдам, дорде не прибера каквото трябва.

На Николин не му беше до разправии, даде му ключовете и го остави да върлува из чуждата къща. Само за час се бе отделил от Мона, а му се струваше, че не я е виждал цяла вечност, бързаше да се прибере по-скоро да я види, да чуе гласа й, да се наслади на близостта й, да се увери, че не сънува щастлив сън, а е щастлив наяве.

Дядо Мацко се завърна привечер с претоварена каручка, а на следния ден отиде в чифлика с конска каруца, която бе наел от приятеля си Петко Българията. Няколко дни двамата ходеха и се връщаха с претоварена каруца, докато примъкнаха всичко, което можеше да се вдига на ръце и да се пренася. Така че, ако Николин бе на седмото небе от щастие, то дядо Мацко стигна малко по-нагоре от него, на осмото небе. И той живееше в друг свят, в света на оная стара приказка, в която дъщерята на един сиромах селянин се омъжва за царския син. Къщата, хамбарът и дворът му се напълниха с кожени канапета и кресла, с персийски килими и маси, пружинени легла и скринове, тенекии с мас и олио. Донесъл беше още радиото, грамофона, петромаксовите лампи, кокошките, гъските, пуйките и едно прасенце, лопатите, кирките и брадвите, тук бяха и дрехите, бельото и обувките на Деветаков, както и малката полирана масичка, до която бе седял в деня на самоубийството си.

Мона пожела да сключат граждански брак, защото не бяха готови да вдигат сватба, а и къщата бе така претъпкана с вещи, че не можеше да се помине от теснотия. Подписаха се в селсъвета, върнаха се у дома, обядваха и така мина брачното им тържество. Николин бе решил да строи нова къща през идната година, но теснотията го принуди да побърза и само няколко дни след брака започна да търси майстори и материали. Селото бе неспокойно, говореше се за основаване на кооперативно стопанство, за нова война, за национализация, за държавни доставки, хората се бяха разделили на партии, всяка вечер ходеха на събрания, спореха, караха се, разчистваха стари политически сметки. Николин знаеше за събитията в селото от Мона, която ходеше на младежките събрания и го осведомяваше за всичко, но тези събития не го интересуваха, а още по-малко го вълнуваха. Досега бе живял далече от обществения живот и не познаваше нито страстите, нито проблемите на този живот. С цялото си същество бе отдаден на магията на женската плът, която го правеше глух и сляп за околния свят, и само в кратките мигове на отрезвяване се питаше и не проумяваше защо хората се делят на партии, защо спорят и се карат, когато в живота има толкова ласки и любов, толкова щастие и красота.