Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Подтикът да води дневник се е родил в „мрака и бедите“, но Кас Мастърн очевидно е имал методичен ум, затова е започнал от самото начало, от дървената хижа сред червените хълмове на Джорджия. Братът на Кас, Гилбърт, който бил с петнайсетина години по-голям от него, измъкнал цялото семейство от тази дървена хижа. Гилбърт, избягал още като малък в Мисисипи, на трийсетгодишна възраст, ще рече, към 1850, бил вече на път да стане „памучен новобогаташ“. Бедното и гладно момче, което шляпало босоного по черната пръст на Мисисипи, след десет-дванайсет години станало вече „господарят“, който се перел на буен жребец пред бялата веранда (според дневника жребецът се наричал Паухатън). Как Гилбърт е спечелил първия си долар? Дали е прерязал в тръстиките гърлото на някой пътник? Или е чистил обуща в някой хан? Сведения за това липсваха. Но във всеки случай той натрупал състояние, седял на бялата веранда и гласувал за вигите. И никак не е чудно, че след войната, когато бялата веранда се превърнала в купчина пепел и богатството се стопило, Гилбърт, който успял веднъж вече да натрупа цяло състояние от нищо, успял и сега, въоръжен със своя опит, хитрост и коравост (четирите гладни и безплодни години, прекарани на седлото, го направили още по-корав), да натрупа още едно състояние, и то къде по-голямо от първото. И ако на стари години той си е спомнял понякога за брат си Кас и е изваждал последното му писмо, диктувано в атлантската болница, на устните му сигурно е заигравала снизходителна усмивка. Защото в него се казваше:
„Спомняй си за мен, но без всякаква скръб. Ако някой от двамата ни е имал щастие в живота, това съм аз. Надявайки се на милостта на Вездесъщия и на Неговото благословено снизхождение, аз ще получа покой. Но на теб, скъпи братко, ти е съдено да ядеш горчив хляб, да градиш върху пепелища, да правиш кирпич без слама и да се терзаеш за разрухата и пороците на нашата скъпа Родина и за греховете на цялото човечество. На съседния креват лежи млад човек от Охайо. Той умира. Неговите стонове, проклятия и молитви не са по-различни от другите, които се носят в тази скиния на страданието. Той е тук заради своя грях и заради моя. И заради греховете на своята Родина. Дано и двама ни споходи божията благодат и ни извади от тленния прах. Моля се Богу, скъпи братко, да ти даде сила да посрещнеш бъдните дни.“
Да, Гилбърт сигурно се е усмихвал, спомняйки си миналото, защото много малко време е ял горчив хляб. Към 1870 той се замогва отново. В 1875 или 76 е вече богат. А към 1880 има огромно състояние, живее в Ню Йорк, става известен — пълен, тежък човек с глава, сякаш изсечена от гранит. Преживял една епоха, той навлиза в друга. И може би в новата се е чувствувал по-добре, отколкото в старата. А може би такива като Гилбърт Мастърн се чувствуват у дома си във всяка епоха. Тъй както хора като Кас Мастърн са чужди на всяка епоха.
Но да си дойдем на думата: Джек Бърдън получи тези книжа от внука на Гилбърт Мастърн. Когато дойде време да си избере тема за дипломната работа, професорът му предложи да редактира и издаде дневника и писмата на Кас Мастърн, да напише за него биографичен очерк и да направи социално изследване въз основа на тези и други материали. Така Джек Бърдън започна своето първо пътешествие в миналото.
Отначало всичко изглеждаше лесно. Лесно беше да се възпроизведе животът в дървената хижа сред червените хълмове. Налице бяха писмата на Гилбърт до домашните след началото на неговия възход. (Джек Бърдън успя да се сдобие и с други документи за Гилбърт Мастърн от времето преди Гражданската война.) Този начин на живот беше познат, само че той постепенно се изменяше към по-добро — резултат от растящото благосъстояние на Гилбърт. После почти едновременно умират майката и бащата и Гилбърт се връща у дома и смайва с вида си Кас и Лавиния, които просто не вярват на очите си: великолепен черен костюм, лачени чепици, снежнобяла риза и тежък златен пръстен. Той записва Лавиния в едно училище в Атланта, купува й цял скрин дрехи и я целува на сбогуване. („Нима ти беше невъзможно да ме вземеш със себе си, скъпи братко Гилбърт? Аз щях да бъда толкова послушна и любеща сестра — пише му тя с кафяво мастило, с ученически почерк и не свои думи, заимствувани от даскалския етикет. — А не би ли било възможно да дойда при теб сега? Може би ще се намери и за мен някоя работа, която…“ Но Гилбърт има други планове. Тя ще се появи в дома му, когато й дойде времето.) Ала той взема със себе си Кас — и селският момчурляк бива облечен с черен костюм и качен на чистокръвна кобила.
След три години Кас вече не е селски момчурляк. Той прекарва тези три години на монашеска строгост в къщата на Гилбърт, „Валхала“, където е обучаван от господин Лосън и от самия Гилбърт. От Гилбърт той научава как се управлява плантация. А от Лосън — охтичав, завеян млад човек от Принстън — малко геометрия, малко латински и сума нещо от презвитерианското богословие. Кас обичал да чете и веднъж Гилбърт (както е описано в дневника) застанал на прага и като видял как е потънал в книгата, казал: „Може би за това поне те бива.“