Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Неотдавна Марк бе чел историята на един от най-големите цигулари в света. Името му бе руско, не го бе запомнил. Така или иначе, един ден цигуларят решил да отиде в метрото и да свири там. Без това да е оповестено с рекламен афиш или с официално съобщение. И въпреки че всяка вечер пълнел концертните зали по целия свят и че все по-трудно се намирали билети за неговите концерти, въпреки че цените им непрекъснато се покачвали, през онзи ден никой или почти никой в метрото не се спрял да го слуша. Всички костюмирани типове дори не забавяли крачка, когато минавали покрай музиканта, и тичали към влаковете си, а може би същата вечер или през уикенда пак щели да тичат, за да пристигнат навреме за концерта на прочут музикант, който не трябвало по никакъв начин да изпуснат.
За първи път от сутринта Марк си позволи кратка почивка. Вървеше бавно, докато стигна до пероните. В утробата на огромната гара хиляди хора чакаха прави и неподвижни, с очи, вперени в небето, като тълпа, очакваща да влезе на концерта на голяма рокзвезда. Само че пътниците не гледаха рекламните табла, а осветените екрани, които показваха разписанието на влаковете и указваха пероните. Очевидно не ги показваха достатъчно навреме и по тази причина пътниците се трупаха пред тях и тълпата с всеки изминал миг ставаше все по-гъста.
Влакът Париж–Руан бе между онези, чийто перон все още не бе оповестен. Марк пресече цялото хале, като си проправяше път през гора от почти вкаменени редовни пътници, и се настани в бюфета на гарата. Поръча портокалов сок на един забързан келнер, който с доставянето на поръчката му поиска и сметката, като че ли се страхуваше младежът да не побегне с чашата в ръка... Марк взе телефона си... Почивката му се оказа мимолетна. Той изруга. Думите потънаха в страшния шум на гарата.
Лили се бе обаждала!
Очевидно това бе станало, докато е бил под земята. Сякаш Лили го следеше из цял Париж и избираше моментите, когато той потъваше в подземните коридори на метрото, за да остави съобщение... Без да поиска да говори с него!
Марк зажонглира с телефона, а после го залепи до ухото си. Едва чуваше съобщението, защото Лили не говореше, а шепнеше: „Марк, Емили е. Боже мой, какво си правил у Дьо Карвил?! Довери ми се, Марк. Утре всичко ще бъде свършено. Тогава ще ти обясня. Ще ти обясня всичко. Ако ме обичаш толкова, колкото казваш, ще ми простиш“.
Марк за миг остана неподвижен, а телефонът все още бе до ухото му.
... Да ѝ има доверие...
... Да ѝ прости...
... Да чака?!...
Никога! Лили криеше нещо от него. Всичко щеше да се разиграе в близките часове. Също и това пътуване, което единствен той можеше да предотврати. Марк отново прослуша съобщението на Лили. Всъщност интересуваше го само една подробност...
„Марк, Емили е...“ Марк притисна телефона към дясното си ухо, а лявото запуши с ръка. Имаше нужда да чуе всичко отчетливо, а това бе сложна работа в тази лудница. „... ще ми простиш.“
Марк отново натисна два-три клавиша и изслуша съобщението за трети път.
Не се интересуваше какво казва Лили, а какво става зад нея, какъв е фонът... Чуваше сирени на линейки...
Марк прибра телефона в джоба си и изпи половината от сока, опитвайки се да се освежи. Имаше две възможни обяснения. Може би Лили се намираше на място, където бе станал инцидент, някъде на улицата... Или пък беше пред някоя болница или клиника! Във всички случаи това бе следа. Първата!
Марк изпразни чашата си и се опита да събере мислите си. Да търси мястото, където бе станал инцидентът, бе глупаво за град като Париж. Независимо дали се бе случил на кръстовище, или пресечка, бързо щяха да освободят движението, а и Лили нямаше да остане на същото място. Докато, ако приемеше като по-вероятна хипотезата за болницата... щеше да се окаже пред множество адреси в Париж... но пък това бе единствената следа.
Марк остави празната си чаша върху алуминиевата маса. Сервитьорът веднага я взе, сякаш за да му напомни, че застояването в бюфета не бе желателно. Марк не реагира, защото си задаваше въпроса „Защо бе в болница?!“ Какво щеше да прави там Лили? Първото, което му хрумна, бе, че е ранена. И че са я водили по спешност към операционния блок с цял куп медицински сестри в бели престилки около нея.
Голямото пътуване. Та тя бе опитала да се самоубие! Не бе изчакала следващия ден.
Какво да прави? Сърцето на Марк биеше до пръсване. Да звъни във всички болници, във всички клиники на Париж? В края на краищата – защо не?
За трети път през този ден Марк се обади на Женифер, колежката му от Франс Телеком. Тя бързо му даде списъка на болниците – сто петдесет и осем клиники и болници само в пределите на града. Изпрати му телефоните им чрез осемнадесет есемеса...