Наследството на тамплиерите

Помогна на Стефани да се изправи.

— Благодаря ти, Котън. За всичко. Оценявам помощта ти.

— Говориш, сякаш всичко е приключило.

— За мен е така. Каквото и да са търсели Ларс и Марк, ще трябва да го намери някой друг. Аз се прибирам у дома.

— Ами Кларидън?

— Какво можем да направим? Нямам представа кой го е отвлякъл или къде биха могли да го отведат. А и какво ще кажем на полицията? Рицарите тамплиери отвлякоха един от пациентите на лудницата. Да бъдем реалисти. Опасявам се, че ще трябва да се оправя сам.

— Знаем името на жената — каза той. — Кларидън спомена, че се казвала Касиопея Вит. И ни каза къде живее в Живор. Можем да я открием.

— И за какво? За да й благодарим, че ни спаси живота? Мисля, че и тя ще трябва да се оправя сама, което е напълно по силите й. Както сам каза, вече не ни смятат за важни.

Права беше.

— Трябва да се прибираме, Котън. Няма какво да направим повече тук, и двамата.

Отново бе права.

Успяха да намерят изхода на двореца и се върнаха при взетата под наем кола. При положение че се бяха отървали от преследвачите си на излизане от Рен, Малоун бе сигурен, че не са ги проследили до Авиньон. Предположи, че мъжете или са ги причаквали в града, което бе малко вероятно, или са използвали някакво електронно устройство. Следователно гонитбата и изстрелите, преди да вкара реното в калта, са целели да приспят бдителността му.

Точно както бе станало.

Явно вече не ги смятаха за участници в разиграващата се непонятна игра, така че решиха да се върнат в Рен-льо-Шато и да пренощуват там.

Пътят им отне близо два часа и те влязоха в селото малко преди два сутринта. Свеж ветрец галеше билото, а когато излязоха от паркинга, Млечният път грееше над главите им. Не се виждаше нито една светлинка в селото. Улиците все още бяха влажни от вчерашния порой.

Малоун бе изтощен.

— Да починем малко и ще тръгнем около обяд. Със сигурност ще има полет от Париж до Атланта.

Стигнаха вратата и Стефани отключи. Влязоха, Малоун щракна една лампа в кабинета и веднага забеляза върху един от столовете раница, която не бе нито негова, нито на Стефани.

Посегна към пистолета на колана си.

Някакво движение в спалнята привлече погледа му. На прага се появи мъж и насочи пистолет „Глок“ към него.

Малоун вдигна своя пистолет.

— Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът бе млад, може би на трийсетина години, със същата къса коса и набито телосложение, на които се бе нагледал през последните дни. Лицето му, макар и красиво, имаше войнствено изражение — очите му бяха черни като топчета мрамор — и държеше пистолета напълно уверено. Но Малоун долови някакво колебание, сякаш мъжът не бе сигурен дали среща приятел или враг.

— Попитах кой си.

— Свали пистолета, Джефри — чу се глас от спалнята.

— Сигурен ли сте?