Тайната на Ботичели

Но докато съзерцавах морето, видях и нещо друго.

Морето се събираше в огромна, стоманеносива маса на хоризонта — вълна с такива библейски пропорции, че човек имаше чувството, че всичките седем морета са се събрали, за да се стоварят върху безпомощния град и да го изтрият от лицето на земята подобно на досадно насекомо. Онемяла от ужас, аз имах сили само да посоча към тази вълна. Благородните ми спътници проследиха с погледи посоката на пръста ми. Това беше достатъчно.

— Тръгвай! — изрева дон Феранте.

И когато тази заповед напусна устните му, се случиха три неща:

Прима коза: Камбаната удари дванайсетия час на деня — прочутият Ангелус.

Секонда коза: Разгневеното море се спусна върху града.

Терца коза: Камшикът на кочияша се вдигна, а след него и земята.

Адски грохот разтърси земята под нас и стените на замъка се надигнаха. Погледнах ужасено към брат Гуидо — зъбите ми затракаха в синхрон с ребрата в гърдите ми. От всички посоки към нас полетяха парчета от защитната стена на замъка, ала ние се втурнахме напред със скорост, която би била страховита, ако не беше по-големият ни страх да избягаме по-скоро от това разпадащо се място. Имах чувството, че е настъпил краят на света. Конете ни хвърчаха като стрели надолу по пътя и към портите на замъка, без да имат нужда от подтика на камшика. Докато се носехме със скоростта на вятъра подобно на семенца от глухарче, оглеждахме безмълвно сцената, която се разиграваше около нас. Отмъстителният прилив вече беше погълнал залива — водите се вихреха и пенеха на брега, лапайки лакомо лодки и бедняшки колиби. Стиснах ръката на брат Гуидо толкова силно, че със сигурност му причиних болка, обаче страхът ми беше твърде голям, за да се контролирам. В отговор неговата ръка стисна моята, за да ме успокои. И в този момент разбрах не само че той също усеща приближаването на смъртта, но и че ми е простил за онова, което се случи последния път, когато пак бяхме в смъртна опасност. Земята под нас продължаваше да се тресе. Къщите на Неапол се срутваха една по една до основите си, и то не само онези на брега, но и другите, по хълмовете. Не един и два пъти бяхме заплашени да бъдем затиснати от падаща от всички страни зидария. Каляската пред нас се преобърна в прахта, обаче нашите коне успяха да я заобиколят умело и да продължат напред. Не видяхме какво се е случило с пътниците в тази каляска, обаче никой дори и не си помисляше да спре. Забелязах, че вече има части от града, където не бе останала нито една постройка. Докато минавахме покрай „Сан Лоренцо Маджоре“, успях да видя, че част от църквата вече представлява само купчина огромни камъни — единствено островърхата кула продължаваше да стои гордо изправена като комин към стелещия се високо горе прахоляк. Отправих безмълвна молитва към Бога онзи черен призрак със сребристите очи да е срещнал смъртта си под падналите камъни. Навсякъде се носеха викове и писъци, по улиците се щураха граждани, подобно на охлюви понесли цялата си покъщнина на гърбовете си. Започнаха да избухват и пожари — първоначално на отделни места, но като се имаше предвид колко изсъхнал бе градът от жаркото слънце, бях убедена, че не след дълго всичко наоколо ще се превърне във въглени и пепел. И едва сега си дадох сметка за силата на кръвта на свети Дженаро — разбрах, че това е не само някакъв религиозен фокус-мокус, на който се бях присмяла презрително снощи. Разбрах, че кръвта на светеца има силата да разлюлява земята и да пресушава моретата. Тази година кръвта му не се бе втечнила, с което той бе предупредил съвсем навреме своите хора, бе им казал за предстоящото бедствие. И то ги бе връхлетяло.