Вестителят на бурята

Джанеса беше смаяна. Къде беше тази емоция, когато ѝ предложи брак? Дали беше искрен, или играеше роля, за да я спечели и накрая да получи трона?

— Аз… оценявам думите ви, лорд Рейлан. И не се съмнявайте, че още обмислям… предложението ви — тези думи едва не заседнаха на гърлото ѝ.

Той поклати глава.

— Моля ви, милейди… Джанеса. Тревогата ми, страхът ми за вас са искрени. Мисълта, че може да ви наранят, ме убива.

Рейлан се взираше пламенно в нея и вече говореше по-високо. Не го интересуваше, че тази проява на любов ще бъде чута от останалите, дори от мрачните му охранители.

Джанеса беше замаяна. Дали наистина я обичаше? Това разголване на душата му ли беше чакала?

Смути се, не знаеше как да отговори пред очите на всички. Дали да приеме сега предложението му за брак, пред Одака и хората на Рейлан?

— Благодаря ви — успя да каже накрая.

Сведе очи и осъзна, че е по нощница. Усмихна се смутено, обърна се и тръгна към вратата.

Мислеше само как да стигне по-бързо до стаята си. Потискаше сълзите и много ѝ се искаше баща ѝ да беше тук. Той щеше да знае какво да направи, щеше да ѝ каже какво да направи.

Но всъщност вече ѝ беше казал — искаше тя да се омъжи за Рейлан.

Един от Стражата стоеше пред вратата ѝ.

— Изпратиха ме да ви пазя в покоите ви, Ваше Височество. По заповед на регента.

Тя се обърна към него и тревогата ѝ се изля в гняв, както искрица лумва в пламъци.

— Значи се очаква да ме гледате как спя? — извика тя и се втренчи в бронирания мъж.

Той изсумтя несигурно, явно не знаеше какво да направи. Рицарят не можеше да се противи на заповед на регента, нито да пренебрегне гнева на принцесата. Джанеса изпита вина. Този мъж не ѝ беше направил нищо, избликът ѝ бе недопустим.

— О, просто си стой тук — извика тя, отвори вратата и я затръшна след себе си.

Тогава рукнаха сълзите. Тя успя да приглуши риданията, за да опази достойнството си. Един ден щеше да властва над тази земя и над този град, а слаба кралица беше по-лошо от никаква кралица.

И тогава усети нещо в сенките в ъгъла на стаята. Въпреки непроницаемия мрак успя да различи нечия фигура.

Можеше да изкрещи, можеше да се втурне към вратата, но не го направи. Някак знаеше…

Той излезе на светло. Беше без качулка и лицето му се виждаше на сиянието на свещите — обезобразено, но все пак красиво.

Джанеса се втурна към него, когато той политна напред, и успя да го задържи в прегръдката си. Усещаше треската му и колко лепкава е кожата му, покрита с тънък слой пот. Той притискаше раната на хълбока си, а дрехата му беше пропита с кръв.

С известно усилие Джанеса го издърпа до леглото си и той падна на него по гръб, стиснал зъби, безмълвен.

— Трябва да спрем кървенето — каза тя и събра чаршафите в отчаян опит да спре кръвта.

Джанеса плачеше — но той се усмихваше.

Вдигна ръка към лицето ѝ и една сълза се спусна по окървавения му пръст.

Джанеса понечи да заговори, но преди да каже и дума, вратата се отвори.

— Знам, че искаш да си сама, но не можах да спя. Гарет не спира да крещи — каза Грайе и се приближи. — Радвам се, че не съм единствената…