Вестителят на бурята

— Трябва да лежиш и да почиваш. Утре ще продължиш със задачата си. — Тя отдръпна ръце от неговите и той потъна в леглото с тих стон.

— Не си от разговорливите, нали?

— Говоря, когато е необходимо — отвърна Каира, — а не за да създавам излишен шум.

— Спокойно де, просто се опитвам да се държа приятелски. — Той нагласи глава на възглавниците с въздишка.

Каира усети лека вина. Вероятно наистина искаше само да се сприятелят. Вероятно наистина мислеше, че е красива…

Той е злодей, търговец на хорското нещастие и щом премахнеш водачите на Гилдията, може да се наложи да премахнеш и него.

Изведнъж стаята ѝ се стори задушна. Миризмата на кръв и пот, макар и не непозната за нея, стана потискаща. Щом Мерик затвори очи, тя излезе в коридора да си поеме дъх. Въздухът тук не беше много по-добър, но поне не го споделяше с човек, когото вероятно щеше да се наложи да убие.

Когато се върна, Мерик хъркаше силно. Каира седна на един стол и зачака утрото.

Лютиче пристигна доста след зазоряване, но Мерик още спеше. За щастие хъркането му беше поутихнало, когато първите лъчи започнаха да проникват през единствения прозорец на стаята.

— Жив е, значи — отбеляза Лютиче, щом Мерик се размърда и отвори очи.

— Още един ангел — ухили се той. — Това сигурно е щастливият ми ден. Има ли шанс една от вас да изтича да ми донесе чаша вино?

— Край с дните на пиянство. Виж в какво си се превърнал — Лютиче го огледа критично и поклати глава. — Оттук насетне само вода.

— Вода? — сякаш му беше предложила да пие собствената си пикня. — Да не се опитваш да ме отровиш, жено? Всички знаят, че това, което се носи по Сторуей, не става дори за кучета и селяни.

— Свиквай. И ставай. Достатъчно лежа. Не ти се плаща да се търкаляш в леглото. Имаш работа.

Мерик се смръщи, но седна безропотно в леглото, после се изправи. Каира забеляза, че е доста по-стабилен. Или вечерта се беше преструвал, или се възстановяваше много бързо. Времето щеше да покаже.

— Само да отбележа — започна той, като опита да изтупа мръсните си и изцапани с кръв дрехи. — Изобщо не ми се плаща. Дълговете ми към Шанка още не са уредени, ако съдим по снощи, нали така?

— Работи се по въпроса — отвърна Лютиче.

— Работи се? — Мерик изглеждаше смаян. — Работи се? Виж ми шибаното лице. — И той се обърна да го изложи на показ.

Лютиче не се трогна.

— Щеше да е много, много по-зле, ако не бяхме ние. Спри да хленчиш като стара перачка. Обувай ботушите.

Мерик изсумтя, но започна да ги нахлузва.

Лютиче се обърна към Каира.

— Погрижи се да се почисти, после остани с него… неотлъчно! Не му позволявай дори да пикае сам.

Мерик явно нямаше нищо против, а суровият поглед на Каира го накара само да свие рамене и да се задълбочи в обуването на ботушите.

— Е, ако и двамата сте наясно какво се очаква от вас, аз ще тръгвам — Лютиче спря на прага. — И опитай да му намериш свестен меч. Последният не беше много читав. Не искаме такъв легендарен боец да вади безполезно оръжие, нали?