Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Ашему не беше в техните стаи. Зиновия, заинтригувана, огледа коридорите. Попита една робиня къде е Дина. Слугинята й отговори с жест и се измъкна, преди господарката й да успее да й зададе друг въпрос.

Ашему се появи най-после и веднага изпадна в паника, че я вижда в това облекло.

— Да не си се побъркала? Ако Офала…

— Какво става?

Египтянката вече я изтласкваше към техните стаи.

— Остави! Офала знае и Всепрославения също. Това вече няма значение.

Ашему зяпна.

— Нека Изида ни пази…!

— Изида те пази под крилото си – усмихна се Зиновия. – Къде е Дина? Ще ви разкажа…

Ашему тръсна дебелите си бузи.

— Дина е болна.

— От какво?

— Само ако знаех! Лежи в леглото си и плаче. Не е възможно да я накараш да проговори. Не желае лекар и никой не може да разбере какво я мъчи – тялото или душата…

— Какво казват слугините?

— Нищо. Знаят нещо, но и тях не можеш да накараш да проговорят.

Зиновия вече тръгваше към стаята на Дина. Ашему измърмори зад гърба й:

— Офала със сигурност има пръст! Дано да не я е отровила. О, нека воалът на Изида ни пази от тази лоша жена!

Зиновия спря на прага на стаята. Дина се беше свила на кълбо, с лице към стената. Тя стискаше толкова силно плата на туниката, в която беше увита, че някои шевове се бяха спукали. Отривисти спазми разтърсваха раменете и гърба й. Не се чуваше плач, а само задъхано дишане.

— Поне да беше казала нещо – прошепна Ашему. – Но тя не иска дори да я докосват.

Ледена вълна пробяга по тила на Зиновия. Предчувствие. Мисълта беше толкова грозна, че нямаше как да се въплъти в думи. Тя изгони Ашему.

— Остави ни. Забрани на слугините да идват тук.

Ашему възрази обидено, после се подчини, мърморейки.

Зиновия изчака стъпките на египтянката да затихнат и пристъпи към постелята на Дина. Дишането на младата еврейка отекваше в стената, сякаш младата жена чегърташе боята с нокти.

Зиновия коленичи. Бавно, правейки усилие да овладее треперенето на пръстите си и гаденето, което почти я задушаваше, тя свали филцовото си кепе и пусна косите си да се разпилеят.

— Аз съм, Дина.

Прошепна го толкова тихо, едва доловимо. Но беше сигурна, че Дина я е чула.

— Ще легна до теб – каза. – Няма да те докосвам.

Направи го и остана неподвижна.

Дълго, много дълго стоя така. Слушаше риданията на Дина, които ставаха по-ясни, по-чести, а откъслечното й дишане се чуваше все по-силно и по-силно. Болката в нея се увеличаваше, сякаш постепенно някой дялкаше тялото й с острие.

Зиновия стискаше силно затворените си клепачи и отхвърляше всяка друга мисъл, освен тази за нежността, която изпитваше към приятелката си, бореща се с болката до нея.

Дина най-после потърси ръката й. Трябваше й още малко време, за да започне да диша по-добре и да се обърне по гръб.