Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

А долу, облегнат на коня си в другия край на прашното поле, Нурбел се смееше. Силен и подигравателен смях на воин.

— Ако лъвът бъде така добър да те изчака, може и да умре! – подхвърли той.

— Защо? – извика Зиновия. – Къде греша?

Нурбел я изчака да приближи, преди да отговори. Той подсвирна лекичко, за да извика Йедкивин при себе си и го похвали.

— Нямаш достатъчно сила в ръцете. Нито в бедрата, а и не държиш раменете си достатъчно назад. Но скокът беше добър. На Йедкивин му доставя удоволствие да те усеща върху себе си, а това е добре.

Зиновия поклати глава.

— Няма да успея.

— Може да се задоволиш със стрелба на земята или при спряло животно. За това вече си готова.

— Ти не се задоволяваш само с това! Никой от твоите стрелци не би се задоволил – изръмжа Зиновия.

— Те не са жени.

Зиновия го погледна накриво, бутна Йедкивин, който се беше приближил, за да потърка буза в ръката й. Нурбел присви още малко бадемовидните си очи.

— Искаш или не, има неща, които една жена не може да прави като мъж. Войната е едно от тях.

— Престани да приказваш неща, които не ти правят чест.

Тя погали муцуната и челото на Йедкивин, който много бързо се беше превърнал в жадно за ласки животно. Накара го да се завърти, за да развърже кожения калъф със стрелите, закрепен в долната част на шията му. После махна прогизналото от пот покривало от гърба му. Йедкивин оцени това внимание, потрепна с бърни и започна да се глези, но тя не му обърна вниманието, на което животното се надяваше.

Нурбел я наблюдаваше мълчаливо. Пръстите на Зиновия бяха пъргави и точни. Също както когато стреляше с лъка на земята. Последната й стрелба наистина беше отлична. Повече, отколкото тя си мислеше.

Беше права. Това че е жена, не променяше нищо. Тя беше създадена за лъка и може би наистина за битки. Вече цяла луна време тя не беше показала никаква слабост. Понасяше паданията, без да се оплаква, както и схващанията на мускулите в ръцете, раменете и китките, които в началото лъкът предизвикваше. Спазмите понякога бяха толкова силни, че тя по цели нощи стискаше зъби от болки.

Мърморенето и обидата бяха просто израз на яростта й пред неуспеха и на бавните темпове, с които възприемаше уроците. Всъщност, през целия си воински живот, Нурбел никога не беше виждал някой да се научи толкова бързо да цели със стрелата сърцето на куклата. Дори той не можеше да се похвали с такива постижения. Зиновия изглежда носеше дарбата в кръвта си. Сякаш душата на най-големите стрелци с лък се събуждаше в нея. Сякаш приказките, които се разпространяваха из Палмира, откакто се беше върнала, не бяха празни бръщолевения. Сякаш в онова, което беше заявила пред Всепрославения за пътуването си с Ваалшамин, имаше повече истина, отколкото на него му се вярваше в началото. Той имаше чувството, че в нея живееха душата и тялото на Алат, великата богиня на войната и пустинята.

Тази мисъл го зашеметяваше и го смущаваше – него, който на моменти не можеше да не гледа на нея като на жена, колкото и да се стараеше да не го допуска. Дори и с това облекло – формите й скрити под кожена туника, а косите вързани под филцовата шапка на палмирските стрелци с лък, дори с навъсено прашно лице, със сенки под очите и с лъщяща кожа, той не можеше да отлепи очи от нея. Очите й, леко закръглената й брадичката, извивката на бузата, добре очертаната горна устна, която се превръщаше в острие, когато се разгневеше – всичко в нея беше неустоимо чаровно. Както сега, когато се обръщаше към него и го питаше с нескрита ирония: