![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
— Какво мислиш за това, прокураторе? Ще може ли да се справи?
— Щях ли да ти го представя, ако се съмнявах в него, августейши? – въздъхна Макриан с крайчеца на устните.
— Значи ти ще уредиш това. За Всепрославения Оденат ще трябва писмо, което да ми дадат да подпиша. И накарайте да напълнят един сандък с бижута за тази Зиновия. Сега стига сме бърборили, да въведат християнина.
Със светнало от щастие лице Аелий поздрави с удар на юмрук върху бронята си, както беше застанал сред отблясъците от факлите. Валериан го задържа.
— Не си отивай още, префекте. Винаги е забавно да се чуят тези християни.
* * *
Двама, а не един, бяха избутани на терасата. Беше станало съвсем тъмно. На не особено силната светлина от лампите и факлите Валериан трябваше да напрегне очите си, за да ги различи добре. Първият приличаше на обикновен патриций в империята. С обръснати бузи, леко пълен, с току-що подстригани коси и по-скоро сдържан поглед. Тогата му беше от качествен плат, чиста и вещо надиплена. Другият не изглеждаше така добре, макар че и неговата тога беше прилична. Беше слаб, с матов тен, като на сирийците, ужасяващи коси и брада и презрително свити устни. На повече от двайсет години. Всъщност лицето му вече нямаше възраст – очите му, черни като въглени, блестяха на светлината на факлите и му придаваха изключителна сила.
Валериан усети как неговият стар и нестихващ гняв към християните стопляше вътрешностите и гърдите му дори по-добре, отколкото Ифлава го бе направила преди малко. Беше му достатъчно да види тези двамата, за да усети отново яда и нервите му да се изпънат като тетивата на лък. Имаше нещо непоносимо в тях. Тази смесица от вялост и гордост. И презрение също. Безгранично високомерие! Сякаш не бяха хора като другите, а нещо незнайно какво. И сякаш с всеки свой дъх, с всеки свой поглед те отричаха съществуването на повече от един бог на земята.
— Кой от вас двамата е водачът на християните?
Патрицият сведе чело.
— Аз, августейши.
— Как се казваш?
— Димитриос. Аз съм епископът на сирийските християни.
— Тогава кой е този?
— Симон е моят дякон, августейши.
— Не ме интересуват титлите, с които се гиздите. Той защо е тук? Ако ти си водачът на сектата, твоето присъствие е достатъчно за мен.
Брадатият мъж вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си.
— Аз съм тук, защото е мой дълг пред Бога да бъда до Неговия епископ.
— Ти не си пред твоя бог! Поне не в смисъла, в който ти го разбираш. Ти си пред твоя император. Пред мен – Валериан Август.
— Аз съм пред теб и пред Господ – заинати се християнинът.
Епископът вдигна ръка и я постави върху неговата с успокояващ жест.
— Ние сме тук пред теб, августейши. Ти си пожелал да дойда и аз дойдох.
Валериан стана от креслото си и се раздвижи. Погледна към Аелий. Новият префект сякаш беше омагьосан от християнина, наречен Симон.
— Знаеш ли за заплахата, която персиецът Шапур е отправил към града? – попита той, приближавайки се съвсем близо до епископа.
Димитриос примига.
— Ти знаеш да четеш – продължи Валериан. – Видял си заповедта, която носи моя печат, разлепена по градските стени. Всеки гражданин на Антиохия трябва да предостави своята помощ – своите ръце или своите пари, зависи. Обаче аз разбрах, че никой от хората в твоята секта не е направил още нито едното, нито другото.
— Нашият Бог ни забранява да държим оръжие, августейши – измънка епископът, без да се осмели да го погледне в очите.
— Ще минем без ръцете и смелостта ви – подсмихна се Валериан. – Вие ще платите. По петстотин златни монети на глава.
Димитриос отвори уста. Валериан не му остави време да протестира.
— Колко са те в града, прокураторе? Триста, петстотин?
— Повече, августейши – въздъхна Макриан. – Увеличават се с всеки изминал ден и го крият, знам. Бих казал хиляда.
Може би беше сянка от потрепването на някоя факла, но сякаш устата на този, който се наричаше Симон, се разтегна в усмивка. Една от онези снизходителни и безкрайно дразнещи усмивки.
Гласът на Валериан стана още по-твърд.
— Ти си богат, Димитриос! Ти притежаваш най-голямата вила в Антиохия, земи и повече роби, отколкото имам аз самият. Ти си много богат. Като всички от твоята секта! Вие обожавате парите. Точно това е вашият бог: златото!
Той се изсмя злобно и най-после срещна погледа на Аелий.
— Точно затова тези християни са взели рибата за емблема, префекте: за да плуват по-добре в морето си от злато!
— Августейши, ние можем…
— Да ми се подчините, Димитриос! Няма какво да се обсъжда. Ти си пред императора. Можеш само да ми се подчиниш.