Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Хайран ти е задавал въпроси за мен. Дали споделям с теб тайни, какво ще правя с Нурбел… Попитал те е дали си ми приятелка. Ти си казала да.

Дина кимна леко в знак на съгласие, без да отвори уста.

— Той ми се ядоса – прошепна тя след малко. – Той… Той искаше да знае дали ти си… Как си намерила звездния камък.

— Да знае дали съм жена, или не.

— Защо си избягала от дома на баща си. Тъй като не знаех какво да отговоря, те всички започнаха…

Тя не можа да продължи.

И двете изчакаха, сякаш вятърът отвън щеше да погълне думите, които вече омърсяваха въздуха в стаята.

— Те поискаха да сваля туниката си. Аз отказах. Това ги накара да се засмеят. Опитах да избягам. Те ме хванаха и съблякоха.

Още една пауза. Ноктите им толкова се бяха забили в плътта на сплетените им ръце, че ги болеше.

— Хайран? – попита Зиновия с по-ясен глас.

Дина поклати глава.

— Той гледа. Смя се и каза: „Моят Всепрославен баща не я е опитал още, но ние изобщо няма да му развалим удоволствието. Той никога не рискува по този път…”

Гласът на Дина заглъхна от вълнение. Тя си пое дълбоко дъх, защото яростта започваше да надделява над болката.

— Дори не така както се прави с жена, разбираш ли?

Зиновия, която гледаше втренчено в нарисуваните цветя, украсяващи ъгъла на стаята над постелята, не отговори.

Дина добави:

— Беше само един. Другите казаха, че са отвратени. Че плача прекалено силно и че това ме прави да изглеждам твърде много момиче, за да им достави удоволствие. Хайран им се подигра, но и той не…

По-късно Зиновия попита кой точно се беше осмелил.

— Онзи Хедай. Той винаги носи големи златни халки на ушите си.

— Той ще умре – увери кротко Зиновия. – Той ще умре, обещавам ти го.