Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Големите й светли очи потърсиха в градината нещо, което да й помогне да произнесе думите, които не успяваха да преминат през устните й. Напразно.

— … не съм свикнала с тези неща – прошепна тя накрая.

— Колко си добродетелна! – подигра се Клавдия.

Улпия я погледна укорително.

— Моят баща мразеше фарсовете. Той винаги отказваше да ме води. Казваше, че това е театър за простолюдието и робите. Той обичаше само пиесите, играни от гърци, на гръцки език.

Клавдия се засмя гърлено, откровено подигравателно.

— Твоят баща беше велик римски воин, но стар човек! Ти нямаш още двайсет години.

— О, аз съм много доволна, че дойдох с теб – каза Улпия, прикривайки притеснението си от лекотата, с която се отнасяха към паметта на баща й.

— Все пак – настоя Клавдия – тези актьори бяха приятни за гледане. Робът, който играеше ролята на Мандукий, като остана гол, без дрипите си, беше очарователен. Просто да го схрускаш, не мислиш ли?

Червенината на Улпия отговори вместо нея.

— Не ми казвай, че не харесваш мъжете?

— Не знам. Да… О, защо говориш такива неща? Притесняваш ме.

Клавдия докосна бузата й.

— Не ми се сърди! Закачам те. Не е от лошотия.

Улпия се усмихна жално едва доловимо. Клавдия я хвана за брадичката и я притисна към себе си. Целувайки я по бузата, тя прошепна на ухото й:

— Няма злоба, уверявам те. Обичам те и те закачам все едно, че съм ти по-голяма сестра!

Когато се отдръпнаха, очите на Улпия блестяха от надежда и Клавдия лесно прочете в тях колко би й се искало – о, да – да бъдат сестри.

Без да каже нищо, Клавдия я хвана през кръста и я поведе към горната част на стълбите. Така притиснати една до друга повървяха мълчаливо известно време.

Улпия беше добре сложена. Тъй като беше доста ниска на ръст, тя успяваше да намести рамото си до гърдите на Клавдия. Талията й беше тънка и гъвкава, но ханшът й вече беше станал широк като на жена. Тя трепереше от удоволствие, че я държат така, готова да отпусне глава на рамото на „голямата сестра” Клавдия, ако ходенето им го позволяваше. Момичето беше като младо животно още неосъзнало чудесата, които Венера подготвяше за него.

Но от свенливостта й вече нямаше и следа. Тя не се боеше да се покаже в тази интимна поза на семействата, които бързаха към театъра, нетърпеливи да не изпуснат нещо от последните фарсове за деня.

Като стигнаха горната част на стълбата, Клавдия спря. С тесните си улици, които опасваха форума, и с големите си къщи с разкошни градини Никополис се простираше към Дунав, чийто безкрайно бавни ръкави, предвестници на делтата, се забелязваха между нежнозелените тополови гори.

Клавдия пусна Улпия и се провикна възхитена:

— Вече четири месеца съм тук и не можеш да си представиш колко съм щастлива! Този град е много по-красив от Сирмиум, където съм родена. И толкова по-оживен. В него непрекъснато се случва нещо ново. Театърът, състезанията, музиката…