Хюрем. Московската наложница

Заради приповдигнатото си настроение и мислите, в които се беше отнесла, Руслана дори не забеляза физиономията на Сюмбюл ага, която за момент се появи и изчезна зад огромната дървена врата. Точно сега тя всячески се стараеше да се разкраси. Трябваше да е хубава, при това много хубава. Ако за целта се налагаше да ѝ смъкнат кожата от жулене, така да бъде. Султан Сюлейман я очакваше тази вечер. Днес тя щеше да се превърне в жена. Щеше да поднесе невинността си в дар на османския падишах. Трябваше да му завърти главата, трябваше да го омагьоса. Нямаше да допусне да я захвърли след първата вечер. Ще го обгради с цялата чувственост, на която е способна. Ала как да го стори, след като не е веща в любовната игра! Нека очите на падишаха я видят невинна като ангел, но и пламенна като танцьорка.

Докато я обливаха с ароматни води, тя стотици, дори хиляди пъти си повтори: Аз се казвам Хюрем, аз съм Хюрем.

Но какво всъщност означаваше Хюрем? Когото и да попиташе, оставаше без отговор.

Когато Сюмбюл ага влезе в стаята ѝ, суетнята около тоалета ѝ беше приключила. Бяха я облекли в бяла риза от китайска коприна. Под нея не носеше нищо друго. Дали защото се срамуваше от голотата си, или просто заради вълнението, но лицето ѝ гореше. В същия момент голото ѝ тяло настръхваше от студения допир на естествената коприна, сякаш в него се забиваха хиляди иглички. Зърната на гърдите ѝ се втвърдиха и дори изпъкнаха изпод тънкия плат. Отпред, почти до талията ѝ, се спускаше дълбоко деколте, което излагаше на показ кожата ѝ. Стегнатите ѝ гърди, които можеха да изкушат всеки, имал щастието да ги зърне, надничаха навън и при най-малкото движение. Медночервените ѝ коси се бяха разпилели ефирно след безкрайното вчесване с гребена от слонова кост и нежно падаха на вълни по раменете и гърба ѝ.