Хюрем. Московската наложница

— Хайде, извикай я, Сюмбюл ага! Извикай момичето ни, че да разберем каква е била причината за яростта ѝ.

Главният евнух престорено подхвана:

— Не е голяма работа, господарке, не се ядосвайте… — И продължи да каканиже в същия дух, но се оттегли почти тичешком, без следа от предишното накуцване. Ето че нещата се нареждаха! Хем щяха да порицаят Руслана заради него, хем щеше да е изпълнил желанието ѝ да се срещне с Хафса султан.

Руслана се яви пред Хафса султан с дълбок поклон. Възрастната жена отново се заплени от фигурата и красотата на момичето. Обаче сега се налагаше да си придаде строг вид.

— През последните дни си била доста избухлива, дъще. Не знаеш ли, че крясъците и виковете не са желани в дома на господаря ни?

Руслана не отговори, а направи онова, за което ѝ се бяха карали хиляди пъти — изправи се без разрешение и с обич погледна жената в очите. Хафса султан не можа да откъсне поглед от очите на момичето. Сетне се опомни и подхвана строго:

— На всичко отгоре си наранила крака на Сюмбюл ага, който денонощно се грижи за вас. Не бива така, не е редно. Не те ли е срам?

Въпросът на валиде султан отново остана без отговор. Жената вече беше сигурна. Човек не можеше да остане безразличен пред тези очи, този поглед щеше да омагьоса и Сюлейман.

— Какво те ядоса толкова? Някой нещо стори ли ти? Някой нещо каза ли ти?

Този път Руслана леко завъртя отрицателно глава. Бродираният воал на главата ѝ се полюля почти незабележимо. При това движение един от медночервените ѝ кичури се изплъзна на свобода.

Хафса султан се опитваше да изглежда твърда и да говори строго, но не искаше да прекали и да нарани момичето.

— Кажи, дъще, какво ти стана?

Сега в гласа на жената зазвуча майчина загриженост.

— Няма нищо за казване, господарке — промълви Руслана, без да отделя очите си от нея.

— Но да знаеш, че това, което си причинила на Сюмбюл ага, много ме разтревожи. Натъжи ме. Сюмбюл е стълбът на харема. От момичетата си очакваме да го уважават и да му се подчиняват.

Девойката отново поклати глава. Медночервеният кичур и белият ефирен воал, изпод който той се беше подал непокорно, се люшнаха едновременно. Този път Руслана сякаш казваше: „Добре, на вашите заповеди“.

— Тъжна съм… мамичко — продума тихо.

Нямаше нужда главният евнух да присъства на останалата част от разговора. Жената му направи знак с глава и Сюмбюл ага се оттегли, куцукайки. А Хафса султан изостави строгия тон.

— Тъжна ли си, дъще?

— Да… Тъжна и нещастна.

— Навярно ти липсват родният край и семейството?

Докато Руслана въртеше главата си, този път отрицателно, бялото покривало се плъзна по косите ѝ върху раменете. Червените кичури се разпиляха на свобода.

— Вие сте моето семейство — каза бързо и за първи път отмести поглед от очите на Хафса султан. — Тук е моят дом.