Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Любовта изисква търпение, дъще. Да бъдем дълго търпеливи, е вечната ни женска участ.
Какво повече би могла да каже майката на самия султан? Във всеки случай не и че ще я вкара в леглото на сина си. Що се отнасяше до Сюмбюл, той все още накуцваше, но вече беше спрял да гледа враждебно момичето. Московчанката вероятно беше разбрала кой командва в харема, докато тя самата не станеше любимка на владетеля.
Руслана се намираше в стаята си, когато в харема настанаха суетня и глъчка:
— Владетелят идва, владетелят идва.
Тя скочи развълнувана:
— Боже господи!
Когато се втурна навън, шумолейки с тафтяната си пола, едва не се сблъска с падишаха. Закова се на място и се поклони. Щом я зърна, Сюлейман спря и се обърна.
— Обезпокоихме ли ви?
— Да видим нашия владетел, ни носи само щастие.
Думите ѝ поласкаха падишаха. Колко е хубав гласът на това момиче. Дори когато говори.
— Нещо ли има на земя?
Руслана се усмихна.
— Има ли нещо на земята — промърмори тихо, така че само Сюлейман да я чуе.
И падишахът се засмя.
— Добре, разбрахме. Има ли нещо на земята?
— Моля? Не ви разбрах.
— Все гледаш към земята, затова питам.
Бавно вдигна глава. В бързината беше забравила да покрие косите си. Погледите им се срещнаха. Когато Сюлейман с мъка откъсна очите си от тези на момичето, се захласна по медночервените ѝ букли. Те се разливаха от раменете към кръста ѝ, като алените лъчи на залязващо слънце. Очите му се спряха върху тях.
— Всеки трябва да се кланя пред владетеля, не е ли така?
— Ала владетелят би желал да вижда очите на човека, с когото разговаря. Още повече, ако те са толкова красиви, не е ли така?
Почувства как лицето ѝ пламва, сякаш бяха разпалили огньове върху страните ѝ, докато казваше:
— Господарят удостои робинята си с комплимент.
Лъчезарна усмивка се разля по лицето ѝ.
— Знаеш ли? Измислихме ти име — каза ненадейно султан Сюлейман.
— Нима владетелят е мислил за мен?
— Да. И намерихме име, което много ще приляга на слънчевия ти лик.
— Слънчевият ми лик ли казахте?
— Така казахме. Когато се усмихнеш, сякаш слънцето изгрява на лицето ти.
Така ѝ прималя от щастие, че едва не се свлече на земята. Слънцето… На лицето ѝ…
— И си казахме: слънчевото ни момиче трябва да има име, което да му приляга.
— Всичко, което се харесва на падишаха, се харесва и на неговата робиня.
— Вече не си Александра, нито пък Руслана, разбра ли? Оттук нататък името ти ще бъде Хюрем.
— Хюрем ли, господарю?
— Да, Хюрем.
Султан Сюлейман бързо и с леко стеснение сложи на рамото на момичето нещо в люляков цвят, което извади от пояса си. Новопрекръстената Хюрем неспирно зовеше своя Господ за помощ, защото разпозна своята кърпичка. Същата, която избродира и изпрати за владетеля.
Без да има представа за щастието и радостта, които изпълваха мислите на девойката, султанът я погледна за миг, по-кратък дори от секунда, с очи, в които горяха пламъци. А тя мигновено разчете страстта и свенливостта в тях, защото знаеше, че те струят и от нейния поглед.
Падишахът се обърна и се отдалечи с бързи крачки, сякаш тичаше, сякаш бягаше.
Хюрем остана сама с разтуптяно сърце под погледи, изпълнени със завист.
— Хюрем, Хюрем — неспирно си повтаряше тя. — Оттук нататък твоето име ще бъде Хюрем.
Дори не се сети да пита падишаха какво означава Хюрем!
Докато вземаше кърпичката от рамото си сред завистливите шушукания, които се разнесоха из целия харем, след като падишахът се изгуби от поглед, сърцето ѝ все още биеше като лудо. Да, това бе кърпичката, която избродира и му изпрати, прониза я ням вик. Може би не я е харесал? Господи, сигурно не я е харесал?
А Сетарет калфа беше изключително доволна. Нейната господарка щеше да стане любимка на владетеля. Прислужницата не можеше да си намери място от щастие. Широката ѝ уста се беше разтегнала в радостна усмивка.
— Честито! — каза тя, пляскайки шумно с ръце. — Господарят ни ти даде кърпичка.
Руслана беше колкото опиянена от неотдавнашните комплименти, толкова и слисана от начина, по който Сюлейман се оттегли — едва ли не тичешком — веднага щом постави кърпичката на рамото ѝ. Тя се престори, че не разбира причината за щастието на Сетарет, за да чуе добрите новини и от нейната уста.
— Какво толкова се е случило, Сетарет? Сигурно не я е харесал. Струва ли ти се грозна, кажи ми?