Хюрем. Московската наложница

— Веднага ѝ съобщете, че е дошла майката на нейния внук и любимата на сина ѝ — повиши глас тя, но резултатът не се промени.

Прислужничката се върна с отговора:

— Утре ще ви очакваме.

Докато, развяла поли, се връщаше в покоите си, не спираше да негодува: „Свиня. Знае, че утре ще е прекалено късно“.

После заповяда:

— Веднага ми извикайте шейхюлислям ефенди!

Ала той също не успя да ѝ даде необходимата подкрепа. Зембилли Али Джемали ходжа отговори на завоалираните въпроси на Гюлбахар хасеки, без да пести думи.

— Изборът и решението, коя девойка в харема ще бъде удостоена с благоволението на падишаха ни, са изцяло в ръцете на нашия господар. Не е приемливо ние, робите му, да обсъждаме това. Такива са порядките още от времето на нашия велик праотец Осман бей, сина на Ертугрул гази[57], момичето ми. Според шериата[58] също няма никаква пречка.

Мъжът млъкна за момент и погледна седящата срещу него жена, чиито очи мятаха мълнии. С отчетлив шепот продължи:

— Ако беше възможно противното, опазил ни Аллах, то позицията на хасеки в харема също щеше да е изложена на опасност, въпреки че е майка на принц Мустафа хан.

Оттук нататък думите бяха излишни. Гюлбахар се вайкаше над своята зла участ. Мъжът недвусмислено ѝ беше напомнил къде ѝ е мястото. Да, беше дарила Сюлейман със син и благодарение на това се бе издигнала до позицията на втората по важност жена, веднага след Хафса султан, но това беше всичко. Нямаше право да изисква от падишаха да няма друга жена освен нея. Опасност можеше да застраши дори живота ѝ, макар че беше майка на престолонаследника. Тя нямаше сключен брак, чрез който да си търси правата или да се позовава на законите и шериата. Такива бяха обичаите, такива щяха и да останат. Тя не беше нищо повече от любимка, а сега владетелят желаеше нова любимка. Това нямаше да се промени, освен ако не станеше майка на падишаха.

— Може би това не е краят — си каза.

Вероятно напразно се притесняваше. Може би падишахът щеше да преспи с рускинята, да получи каквото иска, а след това да я захвърли. Не може би, а със сигурност щеше да стане точно така. Сюлейман не би имал любимка след своята Гюлбахар, успокои се тя.

Много искаше да стане така, но някаква женска интуиция ѝ подшушваше, че тези надежди ще останат излъгани. Каквото и да бе видял султан Сюлейман в онова руско момиче, дори и да беше нещо дребно, то му бе направило впечатление и му се бе понравило. Този път не ставаше дума само за порив на страстта. Ако беше само страст, Гюлбахар нямаше да се страхува. Сега беше различно, усещаше го. Ако не беше различно, защо самият падишах е отишъл на крака при момичето, за да ѝ даде кърпичка? Къде се беше чуло и видяло такова нещо! Това бе работа на Сюмбюл ага. Той трябваше да даде кърпичката, да повика девойката в постелята на султана и да се приключи. Но падишахът не беше постъпил така. Беше показал на целия харем, че я харесва. Изобщо не се бе посвенил да даде повод за приказки между агите, пашите и везирите. Не стига че бе засипал с комплименти момичето, но му бе дал и име. Из сарая се носеше мълвата, че името е Хюрем.