![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Беше ядосана заради посещението в корабостроителницата:
– Що ще дъщерята на падишаха сред куп моряци, куп босоноги мъже?
Михримах моментално се спря. Сама се упрекна: „Виж, за това не бях помислила предварително“. Дали майка й не бе дочула нещо? Ненапразно се страхуваше, щом всеки казваше: „Хюрем хасеки вижда навсякъде и чува всичко!“ Вероятно беше дочула за разменените на палубата откраднати погледи, за подадената на моряка ръка при качването в лодката-осмица, за това как на слизане в Сарайбурну се обърна и го погледна толкова явно – нещо, което не подобаваше дори на най-обикновено момиче, камо ли на принцеса? Но как? Да не би...? Настръхна при мисълта, която в миг просветна в съзнанието й.
– Есма! Дали Есма не е шпионин на майка й?
„Глупачка! Глупачка! – отправи упрек към себе си. – Това изобщо не съм го допускала! Кой друг би могъл да бъде?“ Гувернантката беше единственият човек, посветен във всичките й тайни.
Присви очи и погледна косо към запъхтяната, подтичваща подире й Есма. Нима можеше да е фалшива изписаната по лицето й обич, примесена с тревога? Да не би да са били шпиониране и сълзите, които е проливала до разсъмване край леглото й по време на боледуванията?
„Не!“ - такъв бе отговорът на всички връхлитащи в мозъка й въпроси, тя бе първият човек, чието лице видя след майка си.
„Колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си, Михримах! – реши в себе си тя. – Ето че и ти сега си фантазираш, също като нея!“
Насочи мисълта си в друга посока, само и само да отхвърли това съмнение. Как щеше да подхване въпроса, като седне да говори с майка си. Разбира се, нямаше как да я попита: „Какво е любовта, мамо!“ Нямаше смелост да й каже: „Когато се качих в кораба на Хъзър Реис, срещнах един моряк и той ми взе ума. Влюбена ли съм?“ После – тези сънища…Тях как щеше да й ги разкаже? За миг се упрекна, че отива при нея. Как би могла да говори с майка си за всичко това? „Не мога да забравя онзи моряк, виждам го дори и в сънищата си. И той... Той … Гали ме. Това ли е любовта? Да галиш и да те галят ли, мамо? Но не е ли твърде странно. Искам го, а ме отвращава. Що за чувство е това? Омърсена съм.“
Боже господи! Никога няма да го бъде! Как щеше да й наприказва такива работи?
Вече беше в покоите на майка си. Същата суматоха цареше и в предния салон. Там гъмжеше от търговци на платове и шивачки. Мерзука, най-съкровената приятелка на Хюрем, разглеждаше платовете и приказваше нещо с шивачките. Придворните на майка й и прислужничките говореха една през друга и затова наоколо жужеше само един общ шум, при който въобще не се разбираше кой какво казва и какво иска. Единствено Шетарет калфа беше встрани от цялата тази неразбория. Вече в напреднала възраст, дойката седеше с кръстосани крака край големия бронзов мангал в центъра и ги наблюдаваше с леко учудване, но се и забавляваше. Беше с гръб към вратата и затова не забеляза Михримах. Хаотичното жужене на другите секна в момента, в който я зърнаха. Няколко придворни се изсмяха и наведоха глави. Мерзука опита да скрие зад гърба си плата, който държеше, и им направи жест да си мълчат. Или поне така й се стори. Невъздържаното подсмихване я озадачи. „Какво им става на тези? – размисли се тя. – Всички са разтичали насам-натам, подхилват се невъзпитано. Къде се е чуло и видяло някой да се смее в лицето на господарската дъщеря!“
Шетарет калфа се учуди от внезапно настъпилата тишина. Извърна се натам, където гледаха всички останали. Като видя Михримах, ментално се развика:
– Момичетааа! Момичетааа! Брей, брей, дошла е най-красивата красавица – моята господарка принцесата!
Опита се да стане, но всичките й усилия се оказаха безуспешни. Ядоса се и подвикна:
– Какво стърчите като тояги! Че помогнете де!
Някои се изсмяха на престорения й яд. Доволна от реакцията, този път с още по-ядосан тон, тя отново измърмори:
– Бре, бре, да лежа така, просната като тава, пред нашата принцеса. Само да стана, ще видите какво ще ви направя! Къде е моята дрян тояга? На мястото си ли е?
При тази заплаха прислужничките се престориха, че треперят като от страх, Михримах обаче се спусна към бавачката, подгънала коленете си в поредния опит да стане, и й помогна да се изправи.
Най-сетне застанала на крака, калфата пак започна да бърбори
– А бре кой е запалил кандилниците посред бял ден? Или е изгряло слънцето? Какъв е този блясък? Салонът ни се къпе в светлина!
Обърна глава и се ококори така, сякаш сега вижда Михримах за първи път.
– Не, сладурки! – изчурулика тя. – То било сиянието на моята слънчева принцеса!
Михримах прегърна поривисто калфата на своята майка. Вдиша дълбоко добре познатото ухание от едрата й гръд, там, където като малка се гушваше и отпускаше глава, заслушана в разказваните от нея приказки.