Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Това не бяха приказки, които войниците, облегнали гърбове по зидовете, ще изрекат на един път. Добре де, откакто падишахът грабна в обятията си московската наложница, походите се разредиха, но все пак никой няма право да обвинява великия султан Сюлейман, че се води по женски ум.

Внезапно в мозъка му блесна като светкавица мисълта, че това можеше да са подстрекателства все на оня паша – великия везир. Любимеца Ибрахим вършеше всичко на своя глава. В сравнение с двореца, който си построи Ибрахим, Новият дворец – реликвата, останала от великия дядо на Сюлейман хан, Фатих Мехмед хан – изглеждаше като приют за бедни. Този човек си беше направо вторият властелин. Явно сега е решил да стане първият. Личеше, че пуска сред войниците такива приказки, за да ги подстрекава към бунт. Какво друго можеше да бъде? Вероятно възнамеряваше да катурне бащата и да постави на трона престолонаследника принц Мустафа.

„На мен да остане, няма да го направя – размисли се той наум - Щом аз ще вдигам войниците да обръщат казана, щом аз ще оправям падишаха, от къде на къде ще възкачвам на трона сина му? Нали главата му ще взема аз, а не принцът!? Ще отворя хазната, ще дам на войниците пари и не друг, а аз ще седна на трона!“

Сигурно Ибрахим разсъждаваше точно така. Капитанът, кажи-речи беше убеден в това. Онзи щеше да свали господаря, да убие Хюрем, Михримах султан и да възкачи на трона или себе си, или Мустафа, за да го върти на пръст. „Ако не е така, ще си обръсна мустака и ще сляза в Галата като голобрадо момченце!“ – си измърмори наум.

Само че имаше нещо, за което собственикът на тези мисли не си даваше сметка.

Обърнеха ли веднъж казана, въобще не беше ясно чия глава може да кацне в него.

Еничаринът по принцип забравя много бързо. И преди десет години бяха обърнали казана и атакуваха двореца – и какво от това? Султан Сюлейман скочи на коня си, нахлу в казармата, със собствения ятаган отсече главите на бунтовниците и още там приключи цялата работа.

Мина му мисълта: „Я да видим този път чия глава ще хвръкне!"

– Ти все едно не си ми казвал нищо подобно! – обърна се той към помощника си. – А аз не съм те чул! И войниците не са проявили и наглост. Точка по този въпрос. Разбра ли?

С ръка направи жест, като че ли покриваше нещо отгоре.

Помощникът си отдъхна. Беше си спазил обещанието пред юнаци в същото време се беше отървал и от фалаката.

– Както кажеш, ага! Край на тези приказки!

„Ти така си мислиш! – засмя се вътрешно в себе си капитанът. – А ако това се разчуеше, вече нямаше да се мине без отрязана глава. Реши да разкаже всичко на главнокомандващия. Иначе щяха да го попитат защо не е взел навременни мерки и щеше да изхвърчи точно неговата глава.

Стана. Нахлузи си филцовия калпак и рече:

– Стегна ми се душата. Ще поизляза малко на чист въздух.

Помощникът знаеше, че той веднага ще изтича при главнокомандващия.

– Такова... – измърмори.

– Какво такова, ефенди? Още нарушения ли има?

– Не! – отговори му човекът веднага. – Щях да кажа нещо. Преди да тръгнете, имате една работа на двора.

– Че каква работа ще имам аз на двора?

– Нали казахте да направим тържество?

„По дяволите! – изруга наум. – Съвсем забравих!“

– Да, вярно, така казах. Остана ли ми ум в главата? Забравил съм. Завърши ли я?

– Завърших я.

– Толкова бързо! Как е, бива ли я?

– Ами не знам, ага. Още не са свалили платното. Отпред постави пазач. На никого не дава да я види. „Докато моят ага не свали платното, никой няма да я гледа!“ – така казва.

Капитана се разсмя.

– Да вървим тогава. Да видим каква е станала? Дано да засенчи и махне главите ни тези приказки, дето ни развалиха настроението.