Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Преследваха ме въглени, горяха отвътре със светлина на разтопен метал. Заприиждаха още отстрани, опитваха се да ме притиснат към лабиринта — отрязваха пътищата ми за бягство. Бе като игра на котка и мишка, само че тук имаше петдесет мишки, които се опитваха да спипат една котка.
В моя случай, една много опасна котка.
Група въглени се устремиха към мен и се опитаха да ме смажат отпред и аз открих огън. Превърнах ги в прах — завих наляво, за да избегна отломките — след това завъртях кораба и стрелях по онези, които се приближиха твърде много. Наложи се да направя бързо завъртане и да се изкача рязко нагоре, за да избегна друга група, която се приближаваше от тази посока.
Колкото и да ми липсваше гласът на Ем-бот, част от мен се наслаждаваше на шанса да се докажа в тези състезания. Не обръщах внимание на сайтоничните си сетива — те щяха да бъдат безполезни срещу истинските въглени, — а и не разчитах на изкуствен интелект, който да прави предвиждания и да пресмята вместо мен.
Бях сама с въглените и партньор. Днес позицията бе заета от втория разрушител на име Брейд. Докато обстрелвах въглен след въглен, двете завършихме маневрата и направихме завоя заедно. За кратко летяхме една до друга, аз стрелях напред, докато тя бе насочила огъня си назад и същевременно описахме сто и осемдесетградусова дъга.
По моя команда се устремихме настрани, след това използвахме светлинните си копия, за да изпълним огледални маневри и да отстраним въглените, докато те се опитваха да се сблъскат с нас. Това обаче ни насочи една към друга. Разминахме се на сантиметри и открихме огън, всяка порази въглените, които преследваха другата.
Когато се събрахме отново, вече бяхме без опашки. Сърцето ми блъскаше, по лицето ми се беше разляла опасна усмивка, когато се подредих до Брейд. Двете оставихме зад нас гробокопаческия лабиринт, сякаш бяхме два кораба, контролирани от един ум.
Брейд беше добра. Добра колкото мен. И което беше още повече, аз се сработвах с нея. Летяхме така, сякаш бяхме партньори от десетилетия, рядко се налагаше да си напомняме коя какво трябва да направи. Може би защото и двете бяхме сайтонички, може би защото индивидуалните ни стилове на пилоти бяха в синхрон. През изминалата седмица обучавах всеки член на ескадрата, но никога не летях толкова добре, колкото когато Брейд ми партнираше.
Поне докато не заговорехме.
— Браво, страхотно — похвалих я по комуникационния канал.
— Не ми прави комплименти, задето съм толкова агресивна — сряза ме тя. — Трябва да контролирам този импулс. Не да му се наслаждавам.
— Ти правиш това, от което Върховенството има нужда в момента — успокоих я аз. — Учиш се как да ги защитаваш.
— Това не е извинение — сопна се тя. — Моля те. Ти нямаш представа какво е да си човек.
Стиснах зъби. Мога да ти помогна, помислих си аз. Ще ти предложа свобода от това — свободата да бъдеш себе си.
Не ѝ го казах. Вместо това изключих канала. Усещах, че бавно стигам до нея, но ако исках да имам по-голям напредък, нямаше смисъл да я въвличам в директни спорове за идеалите на Върховните. Трябваше да подходя изключително внимателно.
Аз можех да бъда внимателна. Нали?
Двете заедно се присъединихме към останалите кораби и Хешо и Мориумур ни аплодираха.
— Продължаваш да се биеш добре, Аланик — каза ми Химерна. — Носиш аромата на дълги дъждове. — Не бях сигурна какво означава това — в нейния език имаше странни идиоми, които значката ми превеждаше буквално. — Но не забравяй, че задачата ни не е да гоним и елиминираме тези въглени. Обучението в близък бой е едва първата крачка. Скоро ще се наложи да се упражняваме в лабиринта.
Мориумур и Хешо полетяха за поредния си пробег — използваха други упражнения, които бях разработила. Не се притеснявах, че ще ги превърна в опитни воини за близък бой, но трябваше да работим по двойки.
— Химерна? — повиках я аз. — Имаш ли някаква представа какво е оръжието, което ще използваме, за да убиваме гробокопачите?
— Не знам — отвърна тя тихо, както обикновено. Може и да беше странно, но ми беше по-леко да говоря с нея по уредбата, отколкото лично. — Но съм силно заинтригувана — добави тя. — За обществото ще бъде огромно постижение, ако гробокопачите могат да бъдат убивани.
Кимнах на себе си.
— Страхувам се от тях — призна Химерна. — През втората война, когато хората се опитали да контролират гробокопачите и да ги използват в битки, аз видях… долових как гробокопачите ни виждат. Като прашинки или насекоми, които трябва да бъдат пометени. Те унищожават светове, изпепеляват цялото население на места. Тогава не ги отблъснахме. Те си тръгнаха сами. Ние съществуваме, защото те ни позволиха.