Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Тави се изтегна в основата на грот-мачтата, където се надява, че клатенето ще се чувства по-малко. Той наблюдаваше как звездите започват да се появяват на чистото, ясно нощно небе и за първи път от много дни наистина заспа.
Когато се събуди, първото нещо, което забеляза, беше малка, но постоянно нарастваща болка в стомаха от глад.
Нощта беше приятно прохладна, макар и не по-малко ясна, и когато седна, той беше почти зашеметен от поразителното отсъствие на дезориентация. От предишното гадене беше останало само слабо ехо. Бавно стана и се протегна.
— Опитай да се съсредоточиш върху звездите или върху хоризонта — каза мек глас до борда на кораба. — Понякога помага.
Тави тръгна по палубата и спря близо до въжетата, редом до Арарис. Сингуларът гледаше към водата, насочил поглед настрани, и Тави беше готов да стои безмълвно до него дълго време.
Вълните удряха кораба с постоянен глух грохот, а зад тях в килватера оставаше светеща диря. Тави се обърна с лице към вятъра, опитвайки се да не обръща внимание на болезнените коремни мускули и се наслаждаваше, че морската болест си е отишла.
Арарис наруши мълчанието.
— Говори ли вече с нея?
— Не съвсем — отговори Тави. — Все още не е време.
— Тя те обича. Много.
— Знам — тихо каза Тави. — Но…
— Но това не го прави по-лесно — добави Арарис.
Тави кимна.
— Разбираш ли защо направихме това, което направихме?
Той отново кимна.
— От това също не става по-лесно.
Арарис погледна водата. После се отблъсна от перилата и безшумно се отдалечи. Когато се върна, той предложи на Тави нещо плоско и правоъгълно, много подобно на сух хляб.
— Корабни сухари — каза той. — Добри са за кисел стомах.
Тави кимна с благодарност и отхапа залък хляб.
Беше по-мек от камък и с малко усилия той успя да го раздроби на няколко парчета, които омекнаха в устата му, докато ги дъвчеше. На вкус леко безвкусни, но стомахът му започна да се чувства по-стабилен след няколко хапки.
Дъвчейки, попита Тави.
— Какъв беше той?
Арарис се обърна към него в тъмното.
Тави не виждаше изражението на лицето му, само блясъка на очите. Арарис го гледа известно време, а след това се обърна към морето.
— Високомерен — каза той накрая. — Нетърпелив. Избухлив.
Зъбите му проблеснаха.
— А също така съчувстващ. Умен. Щедър. Безстрашен.
Арарис въздъхна.
— Твърде много „също така“.
Тави мълчеше и чакаше.
— Септимус никога не се задоволяваше с нещата, каквито бяха. Където и да отидеше, той се стараеше да направи мястото по-добро, отколкото е било. Когато виждаше несправедливост, той се опитваше да я поправи. Попадайки на жертви, той им предлагаше помощ или отмъщаваше за тях. Вкопчи ли се в някой спор, той го печелеше или умираше. Никога не съм го виждал да е бил груб към дете, или да е ритнал куче, или да сложи шпори на ботушите си, когато язди.
Когато се сражаваше, това беше като гръмотевична буря, която отива на война, и никога не съм виждал някой да владее по-добре от него острието. Ние бихме дали живота си за него — ние, неговите сингулари. Всички вярвахме, че той ще стане велик Първи лорд. Толкова велик, колкото и самият Гай Прайм. Той беше първият гражданин, гласувал за премахването на робството, знаеше ли го?
Тави поклати глава.
— Не.
— Той имаше навика да прави своите врагове съюзници — каза Арарис. — Трябваше да видиш битките му с Антилус Рокус в Академията — но те станаха приятели. В него имаше… един вид харизма. Можеше да заплашва човек, но без да принизява гордостта му. Ако беше жив, той…
Арарис замълча за момент. Прочисти гърлото си и каза.
— Всичко щеше да е различно.
— Ако беше — каза Тави. Думите носеха много повече, отколкото трябва — горчивина, копнеж, тъга.
Арарис хвърли поглед към океана.
— Той обичаше майка ти повече от въздуха и светлината. Тръгна против волята на баща си, като се ожени за нея. Гай имаше други планове за това коя ще бъде подходящата съпруга за него.
— Как… — Тави прочисти гърлото си. — Как мислиш, той щеше ли да бъде… добър баща?
— Той щеше да те обича — веднага каза Арарис. После се намръщи. — Но…
— Но щеше да е прекалено зает да прави нещата по-добри?
Арарис дълго мълча.