Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Земята затрепери и тялото започна да потъва в нея, сякаш е течна кал. След минута то изчезна, като не остави нищо друго освен продълговато закръглено плешиво петно на земята.
Под ръководството на Бърнард Амара и Гай му помогнаха да покрие голото място с горски листа и клонки, а когато свършиха, той повтори всичко още веднъж, докато не се увери, че са замаскирали добре всичко.
— Трябва да сме прецизни — каза той накрая. — Човек като него, ако намери нашите следи, спокойно би могъл да ги проследи и да върви по тях известно време сам. Дори патрулът да установи липсата му, те едва ли ще се притеснят, ако не се появи до края на деня.
Амара кимна.
— В това има смисъл. Какво ще правим по-нататък?
— Ще ускорим темпото — каза Бърнард. — Ще вървим възможно най-бързо и възможно най-дълго. Мога добре да прикрия нашите следи в течение на час, може би два. Колкото по-далеч стигнем, преди да започнем отново да оставяме следи, толкова повече време ще им отнеме да намерят следите ни, ако използват стандартни методи за търсене.
— По-голямата част от разстоянието още е пред нас — каза Амара. — Няколко часа — и дори цял ден преднина няма да е достатъчен. Ще ни настигнат много преди да стигнем до Калар.
— Не е нужно да ги изпреварваме през целия път до Калар — отговори Бърнард. — Просто трябва да стигнем до блатата преди тях. Там никой не може да ни проследи.
После погледна Гай и каза.
— Трябва да поддържаме темпото, сър.
Гай кимна, изразявайки сериозност:
— Мога да се справя, графе.
Бърнард се обърна към Амара.
— Ще вървя зад вас, за да заличавам следите. Това ще отклони по-голямата част от вниманието ми. Как мислиш, достатъчно ли научи пътя, за да поддържаш вярната посока?
Амара нервно преглътна. За седмицата, откакто тръгнаха, Бърнард донякъде подобри елементарната й способност за ориентация, както докато вървяха, така и вечер в лагера.
Тя никога не би повярвала колко трудно може да се окаже нещо толкова просто като да вървиш по права линия, когато наоколо има мили и мили гора. Всичко изглеждаше еднакво.
Слънцето често се криеше зад балдахин от листа и клони и да се надяваш, че денят ще бъде слънчев, и да знаеш, че мъхът върху старите кестени расте от северната страна на дърветата, беше абсолютно ненадеждно.
Както се оказа, имаше толкова много по-прости начини, помагащи в навигацията по суша, отколкото призоваване. Това трябваше да се очаква, помисли си тя.
По-голямата част от алеранците живееха в холтове в селски райони, но само малцина от тях можеха да се сравнят с таланта на Бърнард дори в една форма на призоваване, да не говорим за две.
Амара беше свикнала да овладява нови умения благодарение на обучението си като курсор, но уроците основно я караха да чувства по-остро колко много не знае.
Тя обаче нямаше избор. Бяха само трима и дори Гай да притежаваше необходимите умения, в което тя не се съмняваше, за него беше достатъчно трудно дори само да поддържа темпото.
— Имах добър учител — каза тя тихо и кимна.
Бърнард й се усмихна.
— Добре. Избери си ориентир и нека завием малко на изток.
Амара си пое дълбоко дъх и отговори на усмивката му, надявайки се само, че изглежда не толкова нервна, колкото се чувства. После застана с гръб към едно дърво, избра друго в посоката, в която искаха да вървят, и тръгна.
През следващия час те успяха да поддържат изненадващо добро темпо. Амара преминаваше в бърз ход всеки път, когато земята ставаше сравнително равна.
И въпреки че лицето на Гай се мръщеше от дискомфорт и все още пазеше крака си, той не изостана. Бърнард ги следваше на няколко метра зад тях, като намръщено се взираше в земята и само от време на време се оглеждаше.
След това скоростта им започна да спада и то основно заради Бърнард, отколкото заради Първия лорд. Графът упорито стискаше челюсти и едва влачеше крака, като човек, носещ все по-тежък товар. Гай забеляза състоянието на Бърнард и намръщено погледна към Амара.
Тя се намръщи, тъй като се притесняваше, както и Първият лорд, но знаеше какво ще каже Бърнард, ако му предложи да почине. Амара поклати отрицателно глава и продължи да върви с най-доброто темпо, за което смяташе, че ще могат да издържат.
По времето, когато слънчевите лъчи станаха прекалено коси и с цвят на янтар, а в гората започна да притъмнява преди залеза, Бърнард вече едва се придвижваше. Амара започна да търси убежище, където да си почиват, и го намери в широк ров, очевидно оставен от малка рекичка, променила руслото си.