Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Тя си погледна часовника.
— Да вървим, Льоша, вече е седем без четвърт, сега ще дадат първия звънец.
Те сложиха употребените прибори на количката и Настя поведе мъжа си към вратата, водеща към сцената. В момента, когато спряха пред бюрото на помощник-режисьора, още не беше прозвучал първият звънец. Федотов, напрегнат и ядосан, се караше за нещо на реквизиторката.
— Не мога да дам звънеца, гардеробиерката я няма никъде — гневно обясни той. — Семаков вече ме врънка, три пъти ми звъни да ме пита защо не давам първия звънец, зрителите се тълпели във фоайето, а не ги пускат в залата. А как мога да дам звънеца, след като гардеробиерката не е готова?
— Може да е попаднала в задръстване? — предположи Настя. — Нали знаете какво е движението в Москва.
— Какви задръствания? — буквално кресна Федотов. — Тук е тя, още в пет часа беше тук. Всички костюми са заредени, виждате ли?
Той им показа окачените тук сака, сюртуци, една дамска наметка, мъжки и женски шапки, както и елементи от нещо с неясно предназначение, изработено от черна изкуствена кожа.
— Звъня й на мобилния — дава заето. Къде ли се развява?
В този момент зад кулисите нахлу жена на възраст — с боядисана червена коса, с дънки и яркочервена тениска.
— Тук съм, Саша. Извинявай.
— Къде се мотаеш? — засъска й Федотов.
Той включи уредбата на бюрото си, наведе се към микрофона и каза:
— Внимание, първи звънец.
И веднага се разнесоха трелите на дългоочаквания звънец. Минаха няколко секунди и от залата долетяха откъслечни думи — започнаха да влизат зрителите.
— Внучката ми се разболя — забързано се оправдаваше гардеробиерката. — Зет ми е в командировка, а дъщеря ми съвсем се стъписа, не знае какво да прави и как, звъни ми на всеки пет минути, налага се да й обяснявам всичко подробно, за нищо не я бива сама, само плаче и вдига паника.
Настя и Алексей стояха встрани и мълчаливо наблюдаваха как зад кулисите се събираха и се обличаха актьорите, ангажирани в началото на спектакъла. Ето, дойде внушителният Арцеулов, целият в черно, гардеробиерката му помогна да си сложи барета с перо и да прикачи добре шпагата си. Сиреч Воланд. Още един актьор, с когото Настя бе разговаряла завчера и си спомняше, че той се казва Константин, играеше вероятно Майстора. Вероятно според режисьорската версия Воланд и Майстора трябваше да се срещнат още в началото.
Тя надникна в лежащата на бюрото отворена партитура на спектакъла и бързо прегледа първата страница. Да, точно така, пиесата започва с пролог.
— Къде ми е пурата? — чу се недоволният баритон на Арцеулов. — Трябва да е ето на това място, в края. Мая!
Младичката реквизиторка виновно се защура.
— Ето я пурата, Михаил Лвович.
— Нали помолих… — недоволно промърмори Воланд.
— Мая, колко пъти съм ти казвал: гледай в тетрадката! — шепнешком се скара на момичето Федотов. — Там има схема! Дявол знае какви ги вършите! Назначават ли, назначават нови служители, не ги обучават както трябва, не ги тренират в спектакли, е, как може да се работи нормално при такива условия!
Най-сетне всичко се нареди, актьорите се облякоха, въоръжиха се с полагащия им се реквизит, заеха местата си на сцената, помощник-режисьорът Федотов дълбоко въздъхна и даде команда: „Завеса“. Спектакълът започна.
Чистяков зае позиция, от която добре виждаше сцената, и с удоволствие наблюдаваше действието, а Настя застана зад гърба на Федотов и през рамото му надничаше в партитурата. Михаил Лвович Арцеулов с помощта на гардеробиерката Наташа бързо се преобличаше, сменяше черните дрехи от пролога с елегантен костюм на чуждестранен турист. Само десет минути след началото тя забеляза, че актьорите често импровизират, по-просто казано, вършат каквото си искат, произнасят реплики, липсващи в текста на пиесата, и извършват действия, които не са отбелязани в партитурата. Гриша Гриневич някога й беше обяснявал, че това често се случва, когато пиесата се играе отдавна, тогава у актьорите възниква непреодолимо желание да я разнообразят с нещо.