Смъртта като изкуство

— И по филми съм гледал — позасмя се той.

До началото на спектакъла оставаха час и половина и в бюфета нямаше много хора. Настя вече бе разбрала, че основният наплив тук е от един до три часа и около шест, когато започват да идват ангажираните във вечерния спектакъл артисти, кои го искат да хапнат нещо леко. Значи след двайсет-трийсет минути ще се понапълни. А сега имат възможност да заемат маса в някой уютен кът.

Взеха си по порция банички с извара и кафе и едва бяха успели да хванат вилиците и ножовете, когато до тях изникна Артьом Лесогоров. Е, какво да се прави.

— Добър вечер, Анастасия Павловна — чу се гласът на журналиста драматург. — Днес сте с друг колега, така ли? А къде е вашият млад помощник?

Настя изигра пълно безгрижие и дори радост от неочакваната среща.

— Не е колега, това е съпругът ми, запознайте се.

Постара се да не избухне в смях, когато видя разочарованата физиономия на Лесогоров. Има си хас, той явно не бе очаквал тя да има съпруг, и то какъв! Мъжете си стиснаха ръце и Настя покани Артьом да седне на тяхната маса.

— Ще си взема само кафе — смотолеви Артьом и тръгна към бара.

— Какво ти казах, а? — прошепна Настя, когато Лесогоров се отдалечи на безопасно разстояние.

— Съгласен съм — кимна Алексей. — Момчето явно се стъписа. Мислиш ли, че напразно стояхме половин нощ в интернет? Защото страшно ми се спи, жалко ще бъде, ако жертвата ни се окаже безполезна.

— Надявам се да не е.

Лесогоров се върна с чашка кафе и два сандвича. Завърза се съвсем непринуден разговор, Настя заразпитва Артьом за подробности за снощния спектакъл „Наполеон“, поставен в „Нова Москва“ от прочутия Риминас.

— Ами вие защо не го гледахте? — учуди се Антон. — Нали снощи бяхте в театъра?

— Мъжът ми беше зает — поясни Настя, като скри усмивката си. — В нашето семейство не е прието да ходим на театър сами, затова ходим само когато и двамата сме свободни.

— Е, да — промърмори Антон, — не ще и дума, разбирам.

Той започна да описва режисьорската концепция на „Наполеон“ и дори се опита да анализира актьорските постижения, но го правеше не твърде уверено и съвсем несръчно. Ала Настя и Алексей го слушаха внимателно, задаваха въпроси, уточняваха нещо и току си припомняха различни спектакли в други театри. Постепенно Артьом се увлече, говорът му стана по-гладък и спокоен.

— И ето че на това място залата замира, не се чува никакъв шум — говореше увлечено той. — Откак съм в театъра, два пъти гледах „Наполеон“ и така и не разбрах как става това, защо в този момент цялата зала замлъква. Уж не става нищо особено — а е страшно почти до спазъм.

— Ами да — кимна Настя, — именно това е режисьорското майсторство. На пръв поглед всички гледат лилавите жартиери и напълно сериозно ги наричат жълти. Абсолютна глупост — обаче кикотът е просто хомеричен. И това е необяснимо, нали така.