Кралят на казиното

На другия ден вестникът изобщо не излезе. Когато Лиля позвъни в редакцията, секретарката й каза, че главният редактор е извикан в Министерството на печата. По-късно Лиля има продължителен разговор с шефа си. Турецки й обясни, че е постъпила не само глупаво, но и противозаконно. Първо, тя е замесена в делото Фишкин-Стрелникова. Второ, няма право да публикува статия в пресата. „Рано или късно ние ще арестуваме Фишкин — каза й той, — пък и не само него, но сега положението е такова, че трябва да се събират доказателства, пък и изобщо делото би трябвало да се възложи на друг следовател.“ Лиля мълчаливо го изслуша и когато си тръгна, ядно затръшна вратата след себе си.

Едва в колата, когато вече наближаваха дома й, тя изведнъж се разплака. Демидич направо изгуби ума и дума, не можеше да издържа на женски сълзи.

— Ми ти… таковата… Недей де, чуваш ли — объркано повтаряше той. — Защо ревеш сега?

И като видя в очите му искреното състрадание и жалост, Лиля неочаквано и за самата себе си му разказа всичко.

— Как да живея, Демидич? Наоколо е пълно с крадци, рушветчии, мръсници! Как да живея?! А от мен изискват да спазвам формалностите! Какви формалности може да има в борбата с тия разбойници?!

— Хайде, стига — махна с ръка Демидич. — Не го вземай толкоз навътре.

— Ето и ти също… — възкликна Лиля и слезе от колата.

Както винаги той я изпрати до вратата на апартамента и се сбогува.

В полунощ някой позвъни в дома на Лиля. Тя погледна през шпионката и видя, че това е нейният телохранител.

— Извинявай, идвам съвсем за малко — мрачно каза той, когато му отвори.

— Какво се е случило? Влизай.

Демидич старателно обърса обувките си, прекрачи в коридора, измъкна от джоба си един лист и й го подаде. На листа, озаглавен „Чистосърдечно признание“, бе написано със старателен почерк, че гражданинът Ефим Аронович Фишкин изцяло и напълно признава вината си в злоупотребите и фалшифицирането на подписите върху документите за придобиване на акции от редица предприятия, в това число и за кораборемонтния завод на Ока и пионерските лагери край Москва, за което той дълбоко се разкайва и прави това изявление по своя инициатива и най-доброволно…

— Аз тръгвам — каза Демидич и хвана дръжката на вратата.

— Жив ли е? — шепнешком попита Лиля.

— Кой?

— Фишкин.

— Че какво да му има? Диша си.

— Но той се движи с бодигардове…

— Е, та?

— Те дишат ли?

— Ми сигурно — след като се позамисли, отговори Демидич.

— Какво да ти кажа, Демидич…

Той се изкашля и въпросително я погледна.

— Ти престана да щокаш.

— Ми явно някой ме е отучил — широко се усмихна той. — А сега да тръгвам.

— Не си отивай, Демидич — проговори съвсем тихо Лиля, но той я чу и застина като закован.