Съдбовният кораб [bg]

— Бил си роб на борда на Вивачия — тихо каза Алтея. Това беше всичко. Без въпроси, без противоречия. Мъжът говореше и ѝ казваше повече, отколкото осъзнаваше.

— Бях роб на семейния ти кораб. Да. — Той тръсна глава, за да отмести косата от очите си. — Ти знаеш. Не ми казвай, че не разпознаваш татуировката на собственото си семейство. — Тя неохотно изучи лицето му. Последната татуировка на бузата му беше стиснат юмрук. Подходящо за Кайл. Алтея си пое дъх и заговори меко:

— Аз не притежавам роби. Баща ми също не притежаваше. Той ме възпита да вярвам, че робството е грешно. Няма татуировка на рода Вестрит, както няма и роби. Това, което ти е било причинено, е дело на Кайл Хейвън, не на моето семейство.

— Изплъзваш се, а? Като малкото ти момченце жрец. Той вероятно е знаел какво се случва с нас. Проклетият Торг. Идваше сред нас през нощта и изнасилваше жените право пред нас. Уби една от тях. Тя започна да крещи и той навря парцал в устата ѝ. Умря, докато той я чукаше. А той просто се изсмя. Просто се изправи и си тръгна; остави я така, окована, през двама мъже от мен. Никой от нас не можеше да стори нищо. На следващия ден дойде екипажът, извлачи я навън и я хвърли на змиите за закуска. — Мъжът присви очи. Погледът му пробяга по нея. — Трябваше да си ти, изкарана на показ и задушавана. Само веднъж трябваше да е някой от вас.

Алтея затвори очи за момент. Картината беше твърде живописна. До парапета, Янтар изведнъж се извърна и се вторачи над морето.

— Не ѝ говори така — каза грубо Брашън — или самият аз ще те хвърля зад борда.

— Не ме интересува — прекъсна го Алтея. — Разбирам защо го казва. Остави го да говори. — Тя се концентрира върху мъжа. — Това, което Кайл Хейвън е направил със семейния ни кораб е грешно. Признавам го. — Тя се насили да срещне войнствения му поглед с един от нейните. — Искам да си върна Вивачия и щом го направя, никой повече няма да бъде роб на борда ѝ. Това е всичко. Кажи ни къде можем да намерим Кенит. Ще откупим кораба. Това е всичко, което искам. Само кораба. И тези от екипажа, които са оживели.

— Твърде малко. — Думите ѝ не бяха променили мнението му. Вместо това, изглежда, бе усетил уязвимостта ѝ и бе изпитал силно желание да я нарани. Взираше се в нея, докато говореше:

— Повечето бяха мъртви още преди Кенит да се качи на борда. Аз самият довърших двама. Денят, в който Кенит стъпи на борда, беше хубав ден. Мъжете му прекараха доста време, хвърляйки трупове на змиите. И, ах, как пищеше корабът, докато го правеха.

Очите му не се откъсваха от тези на Алтея, за да установи дали е успял да я засегне. Тя не се опита да го скрие. Седна обратно на пети. Трябваше да се изправи пред всичко това. Не беше Хейвън, но корабът принадлежеше на нейното семейство. Парите на нейното семейство бяха платили за робите, а екипажът на баща ѝ ги беше оковал в тъмното. Чувството, което я изпълваше, не беше вина; вината пазеше за собствените си грешни постъпки. Не, чувстваше ужасна отговорност. Трябваше да остане и да се бори с Кайл до горчивия край. Не трябваше да позволява на Вивачия да напусне Бингтаун на подобно мръсно поръчение.