Съдбовният кораб [bg]

Парагон продължи с тирадата си, отправяше заплахи към пирата и молби да му дадат затворника, че ще изтръгне истината от него, да, той щеше да го накара да говори истината за онзи негодник Кенит. Алтея почти не го чуваше. Брашън хвана лакътя ѝ.

— Изглеждаш сякаш ще припаднеш — каза ѝ с нисък глас. — Можеш ли да си тръгнеш? Да запазиш достойнството си пред екипажа?

Думите му я довършиха. Тя се отскубна от него.

— Не ме докосвай — изръмжа му тихо. Достойнство, напомни си тя, достойнство. Но всичките ѝ усилия отидоха, за да не изкрещи насреща му като продавачка на риба. Той потресено направи крачка назад и за миг в тъмните му очи проблесна гняв. Алтея се изправи, бореща се за контрол.

Бореща се, внезапно осъзна, да отдели чувствата си от тези на Парагон.

Обърна се обратно към пленника и фигурата само частица от секундата по-късно. Лавой бе вдигнал пирата на крака и го притискаше към парапета. Заплахите му бяха все същите: че просто ще го бутне през перилото, така, овързан, или че ще го удари. Едната буза на мъжа червенееше; поне един удар вече му беше нанесен. Янтар бе хванала готовата за удар ръка на помощника. Изведнъж като че ли бе станала много висока. Алтея се изненада, че толкова стройна като върба жена притежаваше силата да задържи ръката на Лавой. Изражението на дърводелката, изглежда, бе превърнало първия помощник в камък. Изписаното на лицето му не беше страх; каквото и да бе видял в очите на Янтар, то му беше въздействало отвъд страха. Алтея съзря истинската заплаха твърде късно.

Парагон се беше извъртял до крайния си лимит. Ръката му се протегна, опипвайки слепешком.

— Не! — извика Алтея, но големите дървени пръсти бяха намерили пленника. Парагон лесно го отскубна от хватката на Лавой. Пиратът закрещя.

— О, Парагон, не, не, не! — Викът на Янтар проряза крясъците на мъжа.

Парагон се извърна от тях, стиснал пирата с ръце пред себе си. Приведе рамене над него, като дете, опустошаващо откраднат сладкиш. Яростно мърмореше нещо на нещастния човек, докато го разтрисаше напред-назад като парцалена кукла, но единственото, което Алтея чуваше, беше умоляването на Янтар.

— Парагон. Моля те, Парагон.

— Корабе! Върни този мъж на палубата веднага! — изрева Брашън. Гласът му изплющя със силата на висшата му позиция, но Парагон дори не трепна. Алтея се приведе отчаяно напред, вкопчила и двете си ръце в парапета.