Съдбовният кораб [bg]

Не че тя жадуваше да се бие и да убива. Са знаеше, че не бе спирала да трепери още от онзи първоначален момент. Още когато нашествениците бяха започнали да се катерят отстрани на Парагон, притеснението я беше сграбчило здраво. И все пак се бе задвижила. Не се беше вцепенила, не пищеше и не се опитваше да избяга. Беше дала най-доброто от себе си, за да изпълни задълженията си. Но това не се беше оказало достатъчно. Искаше Брашън да я уважава като пълноправен моряк и корабен офицер. Той ясно бе показал, че случаят не е такъв.

Тя напусна палубата и се качи сред такелажа не само да провери за преследвачи, но и за да потърси малко тишина и уединение. Последният път, когато бе почувствала подобен гняв, беше заради Кайл. Трудно ѝ беше да повярва, че Брашън я бе засегнал по същия начин. Облегна чело на тътнещото въже и затвори очи за момент. Беше смятала, че Брашън я уважава; и още повече — че го е грижа за нея. А сега това. Фактът, че се бе старала да пази дистанция, да се отдръпне от него, когато всъщност искаше да е наблизо, за да се докаже като самостоятелна и силна, караше всичко да горчи още повече. Беше предположила, че стоят на разстояние един от друг, за да запазят дисциплината на кораба. Възможно ли беше той просто да гледа на нея като на развлечение, забавление, което да остави настрана, докато плаваха? Всичко ѝ бе отказано. Не можеше да се представи като жена, която го желаеше, нито като помощник, заслужаващ неговото уважение. Какво тогава беше тя за него? Товар? Нежелана отговорност? След като ги нападнаха, той не се бе държал с нея като с другар, който можеше да му помогне, а като с някой, когото трябваше да предпази, докато се опитва да защити кораба си.

Слезе бавно от мачтата, като пропусна последните няколко стъпки и просто скочи на палубата. Някаква малка част от нея смяташе, че може би беше несправедлива, но на по-голямата, развълнувана заради атаката на пиратите, част не ѝ пукаше. Изправянето пред въоръжени с мечове мъже, които с удоволствие щяха да я убият, я беше променило. Бингтаун и всичко безопасно и възвишено беше останало на левги зад нея. Това сега беше нов живот. Ако искаше да оцелее в този свят, трябваше да се чувства компетентна и силна, а не защитена и уязвима. Поучителният глас в главата ѝ бе внезапно усмирен, тъй като тя застана лице в лице с истината. Затова гневът ѝ към Брашън гореше толкова пламенно. Когато бе признал слабостта ѝ, я беше принудил тя също да я види. Думите му бяха заглождили самоувереността ѝ като змийска слюнка. Престореният ѝ кураж, упоритото ѝ желание да се бие и да се държи сякаш е физически равностойна на мъжете, които я предизвикваха, си бяха отишли. Дори накрая Лоп бе бил този, който повали искания от нея заложник. Лоп, който беше почти полуидиот, пак беше по-ценен по време на битка от нея само заради размерите и мускулите си.