Съдбовният кораб [bg]

Парагон за пореден път изтри тайничко ръце надолу по корпуса. Кръвта беше такова лепкаво нещо. Толкова лепкаво и толкова богато на спомени. Той се бори срещу поемането на спомените от мъжа, когото беше убил, но в крайна сметка кръвта постигна своето. Тя попи в магическото дърво на ръцете му, богата, червена и изпълнена с емоции. Ужасът и болката бяха най-силни. Е, как беше очаквал мъжът да умре, след като бе поел по пътя на пиратството? Сам си беше виновен. Вината не беше на Парагон. Мъжът трябваше да говори, когато Лавой му беше казал. Тогава Лавой щеше да го убие бързо.

Освен това пиратът беше излъгал. Беше казал, че Кенит обича Вивачия, че често казва, че винаги е искал собствен жив кораб. И по-лошо, беше казал, че Вивачия се е привързала към Кенит. Не можеше. Тя не беше от неговото семейство. Така че мъжът беше излъгал и беше умрял.

Брашън му беше много ядосан. Но Брашън сам си беше виновен, че е ядосан, защото не можеше да разбере нещо толкова просто като да убиеш някого, защото те е излъгал. Имаше много неща, които той откриваше и които Брашън не разбираше. Но Лавой разбираше. Лавой идваше при него и му говореше, и му разказваше истории за морето, и го наричаше приятел. И разбираше. Разбираше, че Парагон трябва да бъде какъвто е, че всичко, което някога бе сторил, трябваше да стори. Лавой му казваше, че няма от какво да се срамува, за какво да съжалява. Беше се съгласил, че хората бяха подтикнали Парагон към всичко, което някога беше сторил. Брашън и Алтея, и Янтар, всички искаха да е като тях. Искаха да се преструва, че няма минало. Никакво минало, дори повече от едно, въобще. Да бъде какъвто те го искаха или нямаше да го харесват. Но той не можеше. В него имаше твърде много чувства, които знаеше, че няма да им харесат. Това не означаваше, че ще спре да ги чувства. Твърде много гласове, припомнящи му лошите спомени отново и отново, и отново, но с малки, тихи гласчета, които не успяваше да чуе много добре. Малки, тихи, кръвни гласчета, шепнещи от миналото. Какво се предполагаше да направи с тях? Те никога не млъкваха, не и напълно. Беше се научил да ги пренебрегва, но това не ги караше да си отидат. Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото другите му проявления.

Отново обърса ръце в корпуса. Никой нямаше да му говори. Голяма работа. Не му трябваше да говори. Можеше да изкара години, без да говори или дори да се движи. Беше го правил и преди. И без това се съмняваше, че Лавой ще се подчини на тази заповед. Слушаше трополенето на боси крака по палубата му, докато мъжете бързаха по някакво нареждане на Лавой. Позволи на другата част от себе си да вземе превес. Наистина ли мислеха, че могат да го накажат и въпреки това да очакват от него да плава безгрижно до Заграба заради тях? Щяха да видят. Скръсти ръце на гърдите си и продължи да плава безгрижно.