Тръстиковият път [bg]

Там бяха Белмънт Пъг и Джим Гейбъл с жена му, а до въртележките видях Кони Дезотел, облечена с вечерна рокля. В едната си ръка носеше чифт сребристи обувки, с другата се подпираше на лакътя на придружителя си.

Но онзи, който привлече най-силно вниманието ми, беше извън кръга от шум и светлина. Мика, шофьорът на Кора Гейбъл, седеше на сгъваем стол до лимузината и замеряше бирена кутия с бучки пръст. Бе стиснал зъби като човек, който не дава пет пари за мнението на другите. От джоба на черното му сако стърчеше сгъната книжка с комикси.

Оставих Бутси на павилиона с напитки, отидох към паркинга и спрях само на метър от Мика. Той безучастно вдигна очи, после метна нова бучка по кутията.

— Нещо ми се виждаш умърлушен, приятел — казах аз.

Той стисна устни, като че дъвчеше залък, сетне отговори:

— Това ми е последната работна седмица.

— Не работиш ли вече за мисис Гейбъл?

— Тя смята, че съм я нагрубил. Беше недоразумение. Но май стана точно както искаше мъжът й.

— Как така си я нагрубил?

— Минавахме покрай бараките, където някога живееха събирачите на тръстика. Мис Перес рече тихичко: „Тъй чезне славата на Рим“. А аз казах: „Нищо славно не е имало“. Тя ме погледна смаяно и аз продължих: „Богаташите карат бедните бели да се бият с цветнокожите, та да им работят на безценица, и от това трупат нови богатства“. В колата стана съвсем тихо.

— Добре си се наредил, Мика — поклатих глава аз.

— И още как — мрачно промърмори той. — В огледалото я видях как пребледня, сякаш някой я беше ударил. После рече: „Тия земи бяха на семейството ми. Затова те съветвам да си мълчиш“.