Сребристи сенки [bg]

— Аз не съм дампир — обади се Трей. — И не изпълнявам ничии заповеди. Кажете ми къде да отида и аз ще бъда там.

Поколебах се, после бавно кимнах. Той беше прав. Нямаше същите задължения като останалите, а беше добър боец. Анджелина го удари по ръката, както ми се стори доста болезнено, но това вероятно само го бе накарало да я обича още повече.

— Не е честно — нацупи се момичето дампир. — Аз искам да помогна.

— Всички искаме — намеси се Нийл.

— Можеш да вземеш един дампир — заяви Джил спокойно. — Аз ще бъда в безопасност с двама, особено ако стоя в кампуса през цялото време. Вземете Еди.

Еди се извърна удивено към нея.

— Ти не… искаш да те пазя?

Величествената усмивка, с която тя го дари, бе достойна за кралица и почти копие на усмивката на Лиса.

— Разбира се, че искам. На никого не вярвам повече, отколкото на теб. Но ти имаш нужда да го направиш. А и ти, Ейдриън, знаеш, че той е най-добрият.

Съмнявах се, че някой от тях, дори Еди, осъзнаваше мащаба на това, което предлагаше Джил. Аз не можех да чета мислите й, но я познавах достатъчно добре, за да разбера, че тя имаше огромно желание да бъде част от мисията за освобождаването на Сидни. Знаех също така, че тя осъзнаваше, че никой нямаше да й го позволи. Вместо да се бори за това, тя запазваше силите си, за да ме убеди да взема Еди… не само защото той щеше да бъде много полезен, но и защото думите й бяха абсолютно верни: той имаше нужда да го направи. Наблюдавах го, откакто отвлякоха Сидни, и виждах как това го изяждаше отвътре, макар и по различен начин, отколкото мен. Моите чувства заради загубата й бяха свързани със самотата и неспособността ми да я намеря. Неговите се дължаха на вината — той все още се чувстваше отговорен за нейното отвличане. Сидни го бе излъгала, жертвайки себе си, за да го спаси, но Еди не можеше да го преживее. Джил, винаги по-мъдра от годините си, го беше разбрала — както и това, че спасяването на Сидни може би беше единственото, което щеше да позволи на Еди да изкупи вината си. Джил го бе разбрала, защото беше наблюдателна и мъдра.

И защото го обичаше.

Еди обаче не осъзнаваше това и се чувстваше объркан и раздвоен.

— Така ще наруша заповедите… своето обещание да те защитавам.

— Аз те освобождавам от тях — каза Джил. — Имам право на това, защото тези обещания се отнасят до мен и защото аз съм част от властващата кралска фамилия. Като коронована принцеса те моля да отидеш и да спасиш Сидни. А след това се върни при мен.

Никога досега не бях чувал Джил да се позовава на кралския си статут, а още по-малко на титлата си „коронована принцеса“. Тъкмо в това беше смисълът на древния закон на мороите, според който, ако нещо се случи на управляващия монарх и се стигне до непредвидена ситуация, при която Кралският съвет на мороите не може да бъде свикан, един от членовете на семейството на монарха може да бъде обявен за временен управляващ, докато не бъде избран новият. Този закон не беше приложен, когато леля Татяна умря. Кралският съвет се справяше със задълженията си, но за да се осигури гладка и безпроблемна работа на правителството, старите закони все още изискваха монархът да има един жив роднина — за всеки случай.