Зимата на света [bg]

— Сигурна ли си…?

— Да, сигурна съм. Гледай ти самият да не свършиш в болница. Реши, че я оставя в добри ръце. Целуна я по бузата и се върна в мелето. Полицаите бяха сменили тактиката. Хората бяха отблъснали кавалерийската атака, но полицията все още искаше да отвори път през тълпите. Лойд си пробиваше път напред, а те атакуваха с палките пешком. Невъоръжените демонстранти се отдръпваха от тях като вдигнати от вятъра листа, после изникваха отново отпред, в друга част на редицата. Полицията започна да арестува хора — може би се надяваха да отслабят решимостта на множеството, като отстранят водачите. В Ийст Енд арестът не беше юридическа формалност. Малцина се връщаха оттам без насинено око или липсващи зъби. Особено лоша беше репутацията на участъка на улица „Леман“. Лойд се озова зад гласовита млада жена, която носеше червено знаме. В нея позна Олив Бишоп, съседка от „Нътли“. Един полицай я удари по главата с палката си и извика:

— Еврейска курва!

Тя не беше еврейка, със сигурност не и уличница; всъщност, момичето свиреше на пиано в църквата „Голгота“. Само че бе забравила учението на Христа да подлага и другата страна, та издраска полицая по лицето и начерта успоредни червени линии на кожата му. Още двама полицаи я хванаха за ръцете, докато издраният отново я удари по главата. Гледката на тримата силни мъже, които нападат едно момиче, вбеси Лойд. Той пристъпи напред и с цялата си натрупана ярост удари нападателя й с десен къс. Крошето се стовари върху слепоочието на полицая. Зашеметеният мъж се препъна и падна. Към тях се насочиха още полицаи — те размахваха напосоки палките си и удряха по ръце, крака, глави. Четирима души хванаха Олив, като всеки я държеше за ръка или крак. Тя пищеше и се въртеше отчаяно, но не можеше да се изплъзне. Хората наоколо обаче не стояха безучастно. Те нападнаха полицаите, които отнасяха момичето, и опитаха да ги отстранят от нея. Полицаите се обърнаха срещу нападателите си и ги обиждаха на еврейски копелета, въпреки че не всичките бяха евреи; един даже беше чернокож сомалийски моряк. Полицията остави Олив на паважа и се зае да се брани. Госпожица Бишоп се шмугна през тълпата и изчезна. Полицаите се оттеглиха, като удряха наред. С усещане за триумф Лойд забеляза, че стратегията на полицията не работи. Въпреки бруталността си, атаките изобщо не успяха да отворят път през множеството. Започна втори пристъп с палки, но ядосаните тълпи се втурнаха напред да го посрещнат вече настроени за битка. Лойд реши, че е време за следващия отчет. Проправи си път обратно през блъсканицата и намери телефонна кабинка. — Не мисля, че ще успеят, тате — въодушевено му съобщи той. — Опитват се да си пробият път през нас, но не им се получава. Твърде много сме. — Пренасочваме хората към улица „Кейбъл“ — отговори му Бърни. — Полицията може би се готви да промени направлението на удара си и мисли, че там ще има повече възможности. Затова изпращаме подкрепления. Отиди натам, виж какво става и ми кажи. — Добре — каза Лойд и окачи слушалката. Чак после се усети, че не е казал на баща си, че Мили е в болница. Може би беше по-добре да не го безпокои точно в момента. Стигането до улица „Кейбъл“ нямаше да е лесно. От Гардинърс Корнър улица „Леман“ стигаше право на юг до близкия край на „Кейбъл“; по-малко от половин миля, но задръстена от вчепкани в бой демонстранти и полицаи. Лойд трябваше да върви по по-заобиколен път. Проби си път през тълпата на изток до „Търговска“. Оттам придвижването по-нататък не беше много по-лесно. Нямаше полиция и нямаше сбивания, но тълпата беше почти толкова нагъсто. Бе изнервящо, но Лойд изпитваше утеха от това, че полицията няма да може да си пробие път през толкова хора. Питаше се какво ли прави Дейзи Пешкова. Вероятно седеше в колата, чакаше маршът да започне и нетърпеливо потропваше с подметката на скъпата си обувка по подовата настилка на