Зимата на света [bg]

Тя безгрижно му отвърна:

— Не говори глупости.

Изненадващо беше да я види тук изобщо.

— Обикновено не си особено заинтересувана от политиката — отбеляза той. — Мислех, че повече те занимава печеленето на пари. — Така е — отговори му тя. — Но случаят е специален. Лойд си представи колко ще се притесни Бърни, ако Мили бъде наранена.

— Мисля, че трябва да си отидеш вкъщи.

— Защо?

Лойд се огледа наоколо. Тълпата бе в добро настроение и мирна. Полицаите бяха на известно разстояние, а фашистите ги нямаше никакви. Ясно бе, че днес няма да има поход. Хората на Моузли не можеха да си проправят път през сто хиляди човека, решили да ги спрат, а би било лудост полицията да опита да направи това. Може би Мили беше общо взето в безопасност. Тъкмо докато това минаваше през главата му, всичко се промени. Пронизително изсвистяха няколко свирки. Лойд погледна по посока на звука и видя конната полиция застрашително построена за атака. Конете удряха земята с копита и пръхтяха от безпокойство. Полицаите бяха с дълги палки, оформени като мечове. Изглеждаха готови за нападение — но това просто не можеше да бъде истина.

В следващия миг препуснаха напред.

Хората нададоха ядосани викове и ужасени писъци. Всички се заблъскаха, за да се отстранят от пътя на огромните животни. Тълпата отвори пътека, но хората в края й паднаха под чаткащите копита. Полицията удряше наляво и надясно с дългите си палки. Лойд не можеше да устои и го изблъскваха назад, без той да може да направи нищо. Беше направо бесен — какво си мислеха полицаите, че правят? Нима бяха достатъчно глупави да си въобразяват, че могат да отворят път за марша на Моузли? Наистина ли си представяха, че две или три хиляди фашисти, които скандират обидни лозунги, могат да преминат през тълпа от сто хиляди свои потенциални жертви и да не предизвикат бунт? Дали полицията бе командвана от глупави хора, или просто беше излязла от контрол? Той не беше сигурен кое от двете е по-лошото. Полицаите отстъпиха, обуздаха конете си и смениха строя — образуваха накъсана линия; отново се чу свирка, те пришпориха конете си и ги поведоха във втора безогледна атака. Мили вече се уплаши. Тя беше само на шестнадесет и перченето й изчезна. Изпищя от страх, когато тълпата я притисна към витрината на „Гардинър и Компания“. Дървените манекени в евтини костюми и зимни палта съзерцаваха обзетото от ужас множество и войнствените ездачи. Лойд оглуша от вика на хилядите ужасени и протестиращи гласове. Застана пред Мили, наблегна срещу натиска с цялата си сила, за да я защити, но напразно. Въпреки усилието му го притиснаха към нея. Четиридесет или петдесет пищящи хора бяха с притиснати към витрината гърбове, а натискът се усилваше. Лойд разбра, изпълнен с гняв, че полицията е решила да проправи път през тълпите независимо от цената. Миг по-късно се разнесе ужасяващият звук на строшено стъкло. Витрината поддаде. Лойд падна върху Мили, а Наоми — върху него. Десетки хора нададоха викове на болка и паника. Той с мъка се изправи на крака. По някакво чудо не бе ранен. Паникьосано се огледа за сестра си. Беше много трудно да различиш хората от шивашките манекени.