Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Мили го попита:
— Защо? Фашистите не ви мразят, нали?
— Много си млада, за да помниш, момичето ми, но евреите винаги са ни подкрепяли — обясни й Шон. — При стачката на докерите през 1912 година, когато бях само на девет, баща ми не можеше да ни изхранва, и госпожа Айзъкс, жената на хлебаря от Ню Роуд, взе мен и брат ми. Господ да благослови голямото й сърце. Тогава стотици деца на докери бяха гледани от еврейски семейства. Същото беше и през 1926 година. Няма да позволим на проклетите фашисти да дойдат на улиците ни — простете езика ми, госпожо Лекуит. Лойд се окуражи. В Ийст Енд имаше хиляди докери — ако излезеха всичките, това щеше да увеличи редовете им с много. Отвън се дочу звукът на високоговорител: — Не допускайте Моузли в Степни — произнесе мъжки глас. — Съберете се на Гардинърс Корнър в два часа. Лойд изпи чая си и стана. Днес задачата му бе да е шпионин, да следи разположението на фашистите и да съобщава на Еврейския народен съвет на Бърни.
Джобовете му бяха пълни с кафеникави пенита за уличните телефони.
— По-добре да тръгвам — каза той. — Вероятно фашистите вече се събират.
Майка му стана и го изпрати до вратата.
— Не се забърквай в побоища — посъветва го тя. — Спомни си какво стана в Берлин.
— Ще внимавам — обеща Лойд.
Тя опита да звучи шеговито:
— Твоята богата американка няма да те хареса без зъби.
— Тя и без това не ме харесва.
— Не ми се вярва. Кое момиче би могло да ти устои?
— Ще внимавам, мамо — повтори Лойд. — Наистина. — Май трябва да се радвам, че не си в оная пуста Испания.
— Поне не днес — той я целуна и излезе.
Беше ясно есенно утро, а слънцето топлеше повече от нормалното за сезона. Посред улица „Нътли“ неколцина мъже бяха издигнали временна платформа; един от тях говореше по мегафон: — Хора от Ийст Енд, не трябва да стоим спокойно, докато сбирщина маршируващи антисемити ни обиждат! Лойд разпозна мъжа — местният представител на Националното движение на безработните. Заради Депресията хиляди еврейски шивачи бяха останали без работа. Всеки ден се разписваха в трудовата борса на улица „Сетъл“. Още преди Лойд да е изминал и десет ярда, Бърни го застигна и му подаде книжна кесия стъклени детски топчета за игра. — Бил съм на много демонстрации — каза той. — Ако конната полиция навлезе в тълпата, хвърли ги под копитата на конете. Лойд се усмихна. Вторият му баща беше почти непрекъснато миротворец, ала не беше мекушав. И все пак Лойд се колебаеше за топчетата. Никога не бе имал вземане-даване с коне, но му се виждаха търпеливи и безвредни добичета, та не му харесваше идеята да ги събаря на земята.
Бърни отгатна мисълта му и обясни:
— По-добре някой кон да падне, отколкото момчето ми да бъде стъпкано. Лойд пъхна кесията в джоба си и си рече, че това не го задължава да хвърля топчетата. Със задоволство видя как много хора вече са наизлезли по улиците. Имаше и други окуражаващи знаци. Накъдето и да погледнеше, по стените бе издраскано с тебешир „Няма да минат“ на английски и испански.
Комунистите бяха навсякъде и раздаваха листовки. Червени знамена висяха от много прозорци. Няколко мъже с медали от Голямата война носеха плаката на Асоциацията на еврейските ветерани от армията. Фашистите не обичаха да им се напомня колко много евреи се бяха сражавали за Британия. Петима евреи си бяха сложили кръста „Виктория“, най-високият медал за храброст на страната.
Лойд започна да смята, че все пак ще има достатъчно хора, за да спрат похода. Гардинърс Корнър представляваше широко кръстовище на пет улици, наречено по шотландския магазин за конфекция на „Гардинър и Компания“ в сградата с характерната часовникова кула на единия от ъглите. Щом пристигна, Лойд разбра, че предстоят неприятности. Имаше няколко пункта за спешна помощ и стотици доброволци от „Сейнт Джон амбюлънс“ в униформите им. На всяка от страничните улици имаше паркирани линейки. Лойд се надяваше да няма бой; „но по-добре да рискуваме с насилието“, рече си той, „отколкото да оставим фашистите да преминат безпрепятствено“. Тръгна по заобиколен път и излезе при Тауър от северозапад, за да не разберат, че е от Ийст Енд. Минути преди да пристигне, можеше да чуе духовите оркестри. Тауър беше крайречен замък, символ на властта и тежката й ръка в продължение на осемстотин години. Ограждаше го дълга стена от избелял стар камък; изглеждаше, сякаш цветът е бил отмит от вековете лондонски дъжд. Край стените, откъм брега, се намираше паркът — градините на Тауър; фашистите се събираха в него. Лойд прецени, че вече са няколко хиляди; колоната се простираше далеко на запад във финансовия център. Непрекъснато подхващаха мотива: