Зимата на света [bg]

Дейзи отмина.

Лойд я изгледа как бърза към редиците на фашистите в съвършено прилегналата си униформа. С дълбока безсилна въздишка той се обърна и тръгна в другата посока. Опита да се концентрира върху настоящата си работа. Бе постъпил изключително глупаво, като заплашваше шофьора. Ако бе станало сбиване, вероятно биха го арестували и щеше да прекара деня в някоя килия. Как щеше да помогне за побеждаването на фашизма по този начин? Часът бе дванадесет и половина. Тръгна си от Тауър Хил, намери уличен телефон, обади се в Еврейския народен съвет и поговори с Бърни. След като му съобщи какво е видял, баща му го помоли да прецени колко полиция има по улиците между Тауър и Гардинърс Корнър. Лойд пресече до източната страна на парка и погледна из страничните улици. Видяното го смая. Беше очаквал да има стотина или малко повече полицаи. Те обаче бяха с хиляди. Стояха в редички на паважа, чакаха в десетки паркирани автобуси и седяха на огромни коне в изненадващо прави редици. За минувачите бе оставен само тесен проход. Полицията беше Повече от фашистите. От вътрешността на един от автобусите униформен полицай вдигна ръка за поздрав с хитлеристкия жест. Лойд бе ужасен. Ако всички тези полицаи бяха заедно с фашистите, как биха могли хората от контрадемонстрацията да им се опрат? Това бе по-лошо и от фашисткия поход — фашистки поход с полицейска подкрепа. Какво послание изпращаше той на евреите от Ийст Енд? На улица „Менсъл“ срещна един познат полицай, Хенри Кларк. — Здрасти, Ноби — поздрави го той. По някаква причина всички полицаи с фамилията Кларк ги наричаха „Ноби“. — Едно ченге току-що ме поздрави с хитлеристкия поздрав. — Тия не са оттука — тихо му обясни Ноби, все едно правеше някакво признание. — Не живеят с евреите като мен. Обяснявам им, че евреите са като всички останали, повечето нормални законопослушни хора, и неколцина злодеи и смутители. Само дето не ми вярват.

— И все пак… хитлеристки поздрав?

— Може да е било на шега.

Лойд обаче не смяташе така.

Остави Ноби и продължи нататък. Видя как полицията образува кордони по местата, където страничните улици доближават Гардинърс Корнър. Влезе в една кръчма с телефон — предния ден бе установил положението на всички улични телефони — и съобщи на Бърни, че в квартала има поне пет хиляди полицаи. — Не можем да се опънем на толкова много фантета — мрачно заключи той. — Не бъди толкова уверен — пресече го Бърни. — Погледни Гардинърс Корнър. Лойд успя да се промъкне покрай полицейския кордон и се присъедини към контрадемонстрацията. Едва по средата на улицата след Гардинърс схвана истинския брой на тълпата. Това бе най-голямото събиране на хора, което бе виждал някога. Кръстовището беше задръстено, но това бе просто началото. Многолюдието се разпростираше на изток по улица „Уайтчапъл Хай“ докъдето стига окото. Улица „Търговска“, на югоизток, също бе претъпкана. Улица „Леман“ с полицейския си участък бе непроходима. Тук трябва да има сто хиляди човека, помисли си Лойд. Прищя му се да хвърли шапката си във въздуха и да се радва. Всички хора от Ийст Енд бяха излезли, за да отблъснат фашистите. Сега вече нямаше съмнение за настроенията им. Насред кръстовището стоеше трамвай, изоставен от ватмана и пътниците. Нищо не можеше да премине през това множество — установи Лойд с растящ оптимизъм. Видя как съседът му Шон Долан се качва на стълба на една улична лампа и закрепва червено знаме на върха му. Духовият оркестър на Еврейската младежка бригада свиреше — вероятно без знанието на улегналите консервативни организатори на клуба. Над тях прелетя полицейски аеростат, Лойд прецени, че може би е някакъв вид автожиро. Край витрините на „Гардинър и Компания“ налетя на сестра си Мили и приятелката й Наоми Ейвъри. Не искаше сестра му да се набърква в каквато и да е груба работа — мисълта за това смразяваше сърцето му. — Татко знае ли, че си тук? — запита я той с неодобрителен тон.